Мишел Уелбек - Платформата

Всички се бяха събрали край басейна и съзерцаваха слънцето, което залязваше над залива. Близо до брега бавно ръждясваха останки от кораб. Други, по-малки корабчета плаваха сякаш на място във водата; всичко това създаваше впечатление на изоставеност. От улиците под нас не се разнасяше никакъв шум; няколко фенера колебливо светнаха. На масата на Жан-Ив седеше човек на около шейсет години, с мършаво, изхабено лице и мизерен вид; и един друг, много по-млад, най-много на трийсет години, в когото разпознах управителя на хотела. Бях го наблюдавал на няколко пъти следобеда, разхождаше се нервно около масите, притичвайки от едно място на друго, за да провери всички ли са обслужени; лицето му изглеждаше подядено от непрекъснато безпокойство, без повод. Като ни видя, той стана, донесе два стола, повика келнера, осигури незабавното му идване; после хукна към кухнята. Старият човек хвърли безнадежден поглед към басейна, към двойките, настанени около масите, и явно към света изобщо. „Бедният кубински народ — продума той след дълго мълчание. — Вече нямат какво да продават, с изключение на телата си.“ Жан-Ив ни обясни, че живее наблизо и че е бащата на управителя на хотела. Бил участвал в революцията преди повече от четирийсет години, бил в първите военни батальони, които преминали на страната на въстанието на Кастро. След войната работил в завода за никел в Моа, първо като обикновен работник, после като главен майстор и накрая — след като завършил следването си — като инженер. Положението му на герой от революцията позволило на сина му да получи важен пост в туристическата промишленост.

— Провалихме се — каза той с глух глас, — и заслужихме провала си. Имахме много достойни ръководители, изключителни хора, идеалисти, за които доброто на родината бе преди личния им интерес. Спомням си за il commendante Че Гевара в деня, когато дойде да открие завода за какао в нашия град; виждам отново смелото му, честно лице. Никой никога не можа да каже, че il commendante се е обогатил, че е търсил облаги за себе си и за семейството си. Такъв беше случаят и с Камило Сиенфуегос, и с всичките ни революционни ръководители, дори и с Фидел — Фидел обича властта, това е сигурно, иска всичко да е под негов надзор; но е безкористен, не притежава великолепни резиденции, нито има сметки в Швейцария. Та така, Че беше тук, откри завода, произнесе реч, с която призоваваше кубинския народ след въоръжената борба за независимост да спечели мирната битка на производството; това беше малко преди да замине за Конго. Можехме прекрасно да спечелим тази битка. Тук е много плодороден район, земята е богата, вода има достатъчно, какво не вирее тук — кафе, какао, захарна тръстика, най-различни екзотични плодове. Почвата е богата на никелова руда. Имахме свръхмодерен завод, построен с помощта на руснаците. Само за шест месеца производството спадна наполовина от нормалното — всички работници крадяха шоколад, необработен и на плочки, раздаваха го на семействата си, препродаваха го на чужденци. И това се повтори във всички заводи, в цялата страна. Когато нямаше какво да крадат, работниците работеха лошо, бяха мързеливи, винаги болни, отсъстваха за щяло и нещяло. Години наред се опитвах да им говоря, да ги убедя да се постараят малко за доброто на страната — срещнах само разочарование и провал.

Той млъкна; денят догаряше над Юнке, една странна планина с тайнствено отсечен връх във формата на маса, която се извисяваше над хълмовете и която беше направила силно впечатление и на Христофор Колумб. От трапезарията долиташе тракането на съдове. Какво точно може да накара човешките същества да вършат скучна и тежка работа? Струваше ми се, че това е единственият политически въпрос, който си заслужава да бъде зададен. Свидетелството на стария работник беше смазващо, безпощадно — според него причината беше единствено нуждата от пари; във всеки случай излизаше, че революцията не бе успяла да създаде новия човек , който да е чувствителен към по-алтруистичните подбуди. И така кубинското общество, както всички общества, не представляваше нищо повече от един тромав механизъм за далавери, изграден с цел да позволи на някои да избегнат скучната и тежка работа. Само дето далаверите бяха завършили с провал и никой вече не хранеше илюзии, никого не го крепеше надеждата, че някой ден ще се радва на плодовете на общия труд. В резултат на това вече нищо не вървеше, вече никой не работеше, нито произвеждаше каквото и да било, и кубинското общество бе престанало да е в състояние да осигури прехраната на членовете си.