Мишел Уелбек - Платформата

Една двойка мина покрай нас — висок чернокож и момиче с много бяла кожа, с нервно лице, къси коси, което говореше и го гледаше и се смееше прекалено високо. Беше явно американка, може би журналистка от „Ню Йорк Таймс“, или нещо от този род. Всъщност, ако човек се вгледаше, имаше доста смесени двойки на този плаж. Малко по-надалеч двама едри руси мъже, малко подпухнали, с носово произношение, се смееха и се шегуваха с две великолепни момичета с бакърена кожа.

— Нямат право да ги водят в хотела… — каза Валери, проследила погледа ми. Дават стаи под наем в съседното село.

— Мислех, че американците не могат да идват в Куба.

— По принцип не могат; но минават през Канада или Мексико. Всъщност те са бесни, че загубиха Куба. Човек може да ги разбере… — каза тя замислено. — Ако има страна в света, която се нуждае от сексуален туризъм, това са те. Но за момента американските фирми са блокирани, нямат абсолютно никакво право да инвестират. Страната така и така ще стане отново капиталистическа, въпрос на години е, но дотогава теренът е свободен за европейците. Затова „Орор“ не иска да се откаже, въпреки че клубът среща трудности — това е моментът да се спечели предимство в конкуренцията. Куба е уникална възможност в областта Антили-Кариби.

— Е да… — продължи тя с лековат тон, след известно мълчание. — Така говорим в моите професионални среди… в света на глобалната икономика.

Микробусът за Баракоа тръгваше в осем часа сутринта; събраха се около петнайсет души. Вече бяха имали възможност да се запознаят един с друг и всички сипеха несекващи хвалебствия по адрес на делфините. Възторгът на пенсионерите (мнозинството), на двете логопедки, които ходеха заедно на почивка, и на двойката студенти намираше естествено израз в различни лексически форми; но от всичко се разбираше едно — уникално преживяване.

После разговорът се прехвърли върху характеристиките на клуба. Погледнах към Жан-Ив — седнал сам по средата на автобуса, беше сложил до себе си бележник и писалка. Приведен, с полузатворени очи, той се съсредоточаваше, за да може да хване всяко едно от изказванията. Явно разчиташе на този етап, за да събере най-много полезни впечатления и наблюдения.

И по въпроса за клуба туристите, изглежда, постигнаха консенсус. Аниматорите бяха единодушно оценени като „симпатяги“, но забавните програми — като безинтересни. Стаите бяха добри, с изключение на прекалено шумните, разположени близо до озвучителната уредба. Що се отнасяше до храната, тя беше оценена с пълно единодушие като сносна.

Нито един от присъстващите не беше участвал в събуждането с гимнастика, в аеробиката, във въвеждането в салсата или в испанския. В крайна сметка най-хубавото нещо беше плажът, още повече че беше спокоен. „Анимацията и озвучаването се възприемат като по-скоро досадни“, отбеляза Жан-Ив в бележника си.

Бунгалата се радваха на всеобщо одобрение, още повече че бяха далече от дискотеката. „Следващия път ще настояваме за бунгало!“ — заяви твърдо як пенсионер, в разцвета на възрастта си, явно свикнал да командва; всъщност бе прекарал цялата си кариера в търговската реализация на вината „Бордо“. Двамата студенти бяха на същото мнение. „Дискотеката е излишна“, записа Жан-Ив и си припомни с тъга всичките напразно вложени средства.

След разклона за Кайо Саетия пътят ставаше все по-лош. Имаше дупки и цепнатини, понякога по цялата половина на шосето. Шофьорът беше принуден непрекъснато да прави слаломи и ние се тресяхме на седалките си, люшкани наляво и надясно. Хората реагираха с възгласи и смях. „Добре е, добра група са… — каза ми тихичко Валери. — Хубавото при «откритията» е, че можеш да им наложиш отвратителни условия, за тях те са част от приключението. В случая вината е наша — за такъв път се осигуряват джипове.“

Малко преди Моа шофьорът изви надясно, за да избегне една огромна дупка. Колата бавно забуксува, после спря в един коловоз. Шофьорът форсира докрай мотора — гумите се пързаляха в кафеникавата кал, микробусът остана неподвижен. Той се ожесточи и опита още няколко пъти без резултат. „Добре… — каза търговецът на вина и скръсти игриво ръце, — май ще се наложи да слезем и да бутаме.“

Слязохме от колата. Пред нас се простираше огромна равнина, покрита с напукана кафява пръст, видът й беше направо нездравословен. Локви застояла вода, почти черна на цвят, бяха заобиколени от високи изсъхнали и белезникави треви. В дъното се извисяваше гигантска фабрика от тъмни тухли; двата й комина бълваха гъст дим. От фабриката излизаха огромни тръби, почти изцяло ръждясали, които се кръстосваха на зиг-заг насред долината без видима посока. А долу стърчеше метално пано, на което Че Гевара призоваваше работниците към революционно развитие на производителните сили — то също започваше да ръждясва. Въздухът беше наситен с някаква воня, която се разнасяше от самата кал, а не от локвите.