Мишел Уелбек - Платформата

— А, да… — каза Жан-Ив с уморено изражение. — Всъщност почти. Тоест нямахме време да организираме кой знае какво. За първи път работя със социалистическа страна; изглежда, в социалистическите страни им е сложно да подготвят нещата в последния момент. Та с една дума, днес следобед има нещо с делфини… — Той се поправи, помъчи се да уточни: — Всъщност, ако съм разбрал добре, става дума за представление с делфини, след което можем да плуваме с тях. Предполагам, да се качваме по гърбовете им или нещо от този род.

— А, да, знам го това — намеси се Валери, — пълна тъпотия. Всички мислят, че делфините са много мили, дружелюбни и така нататък бозайници. Всъщност грешат, те се събират на групи със строга йерархия, в които господства един мъжки, и са по-скоро агресивни — често между тях се разразяват смъртоносни битки. Единствения път, когато се опитах да плувам с делфини, една женска ме ухапа.

— Добре, добре — Жан-Ив разпери ръце успокоително. — Във всеки случай днес следобед има делфини за онези, които желаят. Утре и вдругиден ще направим двудневна екскурзия в Баракоа. Сигурно не е лошо, поне се надявам да е така. А после… — той се замисли за миг. — Май това е всичко. А, не, за последния ден, преди да вземем самолета, има предвидена закуска с лангусти и посещение на гробището в Сантяго.

Няколко мига мълчание последваха това изявление.

— Да — поде отново с мъка Жан-Ив, — мисля, че малко поосрахме този маршрут. Освен това… — продължи той след известен размисъл — имам чувството, че нещата не вървят добре в този клуб. Искам да кажа, независимо от мен. Вчера, в дискотеката, не забелязах да се оформят особено много двойки, дори и сред младите. — Той млъкна пак за малко. — Ecco 129 129 Това е (итал.). — Б.пр. …

— Социологът имаше право… — каза Валери.

— Кой социолог?

— Лагариг. Социологът по поведенията. Имаше право, че сме далеч от времето на загорелите .

Жан-Ив довърши кафето и поклати горчиво глава.

— Наистина… — каза той с отвращение, — ама наистина никога нямаше да повярвам, че един ден ще се докарам дотам да изпитвам носталгия по времето на загорелите .

За да стигнем до плажа, трябваше да изтърпим атаките на няколко продавачи на някакви тъпи местни сувенири; все пак се ядваше, не бяха нито прекалено много, нито прекалено нахални, можеше да се отървеш от тях с усмивка и жест на извинение. През деня кубинците имаха достъп до плажа на клуба. Те нямат какво толкова да предложат, нито пък да продадат, ми обясни Валери, но се опитват, доколкото могат. Явно, че в тази страна никой не успяваше да преживее от заплатата си. Нищо не вървеше като хората; липсваше бензин за моторите, резервни части за машините. Оттук и този елемент на селскостопанска утопия, който се усещаше при прекосяването на селата: селяните оряха с биволи, возеха се на каруци… Но тук не ставаше дума за утопия, нито за екологично възстановяване — това беше действителността на една страна, която не бе успяла да остане в индустриалната епоха. Куба съумяваше все още да изнася някои селскостопански продукти като кафе, какао, захарна тръстика, но промишленото производство бе спаднало до нула. Трудно се намираха дори и най-елементарните стоки за потребление като сапун, хартия, химикалки. Единствените добре снабдени магазини бяха онези, в които стоките бяха вносни и където се плащаше с долари. Всички кубинци следователно преживяваха благодарение на странични дейности, свързани с туризма. Най-привилегированите бяха онези, които работеха директно в туристическата индустрия, останалите, по един или друг начин, се стремяха да се снабдят с долари чрез допълнителни услуги или някакъв трафик.

Изтегнах се на пясъка, за да размисля. Загорелите мъже и жени, сновящи между столовете с туристи, ни възприемаха единствено като ходещи портфейли, нямаше какво да си правим илюзии, същото беше във всички страни от Третия свят. Онова, което беше типично за Куба, бяха очебийните затруднения в промишленото производство. Лично аз бях абсолютно некомпетентен в областта на промишленото производство. Бях абсолютно годен за епохата на информацията, тоест за нищо. Валери и Жан-Ив, и те като мен умееха само да използват информацията и капиталите; използваха ги интелигентно и конкурентоспособно, докато аз го правех по-рутинно и бюрократично. Но нито един от трима ни, нито пък някой от познатите ми, не би бил способен например в случай на ембарго, наложено от чужда сила, да осигури съживяването на промишленото производство. Нямахме никаква представа от топенето на метали, от изработването на части, от термомоделирането на пластмасата. Да не говорим за по-новите предмети като оптическите влакна или микропроцесорите. Живеехме в свят, състоящ се от предмети, чието изработване, осъществяване като възможности, начин на съществуване ни бяха абсолютно непознати. Огледах се наоколо, изпаднал в паника от току-що осъзнатото — ето тук имаше пешкир, слънчеви очила, крем против изгаряне, книга джобен формат на Милан Кундера. Хартия, памук, стъкло — свръхмодерни машини, сложни системи за производство. Банският костюм на Валери например — не бях в състояние да разбера процеса на производството му — се състоеше от 80% изкуствен каучук и 20% полиуретан. Сложих двата си пръста в сутиена — под конструкцията от индустриални нишки усетих живата плът. Пъхнах пръстите си малко по-надолу, усетих зърното да се втвърдява. Това беше нещо, което можех да правя, което знаех да правя. Слънцето ставаше постепенно смазващо. Във водата Валери свали бикините си. Обви кръста ми с краката си и легна по гръб като дъска. Котенцето й се разтвори. Проникнах гъвкаво в нея, движейки се напред-назад в ритъм с вълните. Нямах алтернатива. Спрях точно преди да се изпразня. Върнахме се да се изсушим на слънце.