Мишел Уелбек - Платформата

Коловозът не беше много дълбок, микробусът потегли отново благодарение на дружните ни усилия. Всички се качиха обратно, като се поздравяваха. Малко по-късно обядвахме в ресторант за морски плодове. Жан-Ив проверяваше нещо в бележника си със загрижен вид; не беше се докоснал до яденето.

— В почивката с открития — заключи той след дълги размишления — се започва добре; но за формулата на самия клуб наистина не виждам какво можем да направим.

Валери го гледаше спокойно и си сърбаше айскафето; имаше вид на човек, на когото изобщо не му пука.

— Естествено, можем винаги да уволним екипа за забавления, това ще намали разходите по заплатите.

— Да, няма да е зле.

— Няма ли да е малко радикално като мярка? — разтревожи се той.

— Не се тревожи. Пък и да си аниматор във ваканционно селище не е подходяща квалификация за млади хора. От нея оглупяват и стават мързеливи, освен това няма развитие. Най-много да стигнат до шеф на селището или телевизионен водещ.

— Добре… Значи намалявам разходите за заплати; забележи обаче, че не получават много. Изглежда, това няма да е достатъчно, за да конкурираме германските клубове. Довечера ще направя виртуална проба с таблиците на компютъра, но не ми се вярва да можем.

Тя кимна с пълно безразличие, нещо от рода: „Опитай, това не може да ни навреди.“ В момента малко ме учудваше, намирах я наистина овладяна. Вярно е, че се чукахме много, а чукането несъмнено успокоява — показва колко относителни са целите ни. Жан-Ив пък, изглежда, умираше от нетърпение да се нахвърли на таблиците, дори се зачудих дали няма да помоли шофьора да извади компютъра му от багажника. „Не се тревожи, ще намерим разрешение…“ — каза му Валери, като го потупа приятелски по рамото. Това сякаш го успокои за известно време и той се върна послушно на мястото си в микробуса.

През последната част от маршрута пътниците говореха най-вече за Баракоа, крайната ни цел; те, изглежда, знаеха вече почти всичко за този град. На 28 октомври 1492 година Христофор Колумб хвърлил котва в залива, чиято идеална форма на окръжност му направила силно впечатление. „Възможно най-прекрасната гледка“, записал той в корабния си дневник. По това време областта била обитавана единствено от индианците таино. През 1511-а Диего Веласкес основал града Баракоа; това бил първият испански град в Америка. В продължение на повече от четири века той бил изолиран от останалата част на острова — до него можело да се стигне само с кораб. През 1963-а построяването на виадукта „Ла Фарола“ го свързало по суша с Гуантанамо.

Пристигнахме малко след три часа; градът се простираше покрай залива, който образуваше наистина почти идеален кръг. Удовлетворението бе всеобщо и изразено с възгласи на възхищение. В крайна сметка онова, което любителите на изследователските пътешествия търсят, е потвърждение на вече прочетеното в пътеводителите. Всъщност те бяха клиенти мечта — Баракоа със скромната си една звезда в гида „Мишлен“ не рискуваше да ги разочарова. Хотелът „Ел Кастильо“, разположен в стара испанска крепост, се извисяваше над града. Погледнат отгоре, той изглеждаше великолепен; но всъщност не по-великолепен от повечето градове. В действителност беше доста безличен със своите жалки панелни блокове, сивкавочерни, толкова гнусни, че изглеждаха необитавани. Реших да остана при басейна, както и Валери. Имаше трийсетина стаи, всички заети с туристи от Северна Европа, които, изглежда, бяха дошли поради една и съща причина. Първо забелязах две англичанки на около четирийсет години, по-скоро пълни; едната беше с очила. Бяха придружени от двама метиси с безгрижен вид, най-много на по двайсет и пет години. Те се чувстваха свободно в тази ситуация, разговаряха и се шегуваха с дебеланите, държаха ги за ръка, обгръщаха талиите им. Лично аз не бих бил способен на такава работа; питах се дали са му намерили цаката — нещо или някой, за когото да мислят, за да получат ерекция. В един момент двете англичанки се качиха до стаите си, а типовете останаха да разговарят край басейна; ако се интересувах действително от човечеството, можех да ги заговоря, да се опитам да науча повече. В крайна сметка беше достатъчно да онанират правилно, ерекцията можеше да бъде несъмнено от съвсем механичен характер; биографиите на проститутки можеха да ме осведомят по този въпрос, но аз разполагах само с „Разговор върху духа на позитивизма“. Докато прелиствах първата глава, озаглавена: „Народната политика, която е винаги социална, трябва да стане най-вече морална“, забелязах една млада германка, която излизаше от стаята си, придружена от едър чернокож. Тя приличаше наистина на германка, такива, каквито си ги представяме — с дълги руси коси и сини очи, с приятно и стегнато тяло, с големи гърди. Като тип физика те са много привлекателни, проблемът е, че бързо се скапват, от трийсет години нататък предстои работа, изсмукване на мазнините, силикон; за момента обаче всичко беше още наред, тя беше дори истински възбуждаща, кавалерът имаше късмет. Позачудих се дали плаща колкото англичанките, дали има фиксирана тарифа за мъжете и жените; и тук би трябвало да разпитам, да разуча. Но тая работа беше твърде уморителна за мен; реших да се кача в стаята си. Поръчах си коктейл и бавно му се наслаждавах на балкона. Валери се печеше на слънце, топваше се от време на време в басейна и в мига, в който влизах, за да си полегна, забелязах, че е подхванала разговор с германката.