Мишел Уелбек - Платформата

В живота може да се случи всичко, но най-вече може да не се случи нищо. Този път обаче в моя живот се беше случило нещо — бях си намерил любима и тя ме правеше щастлив. Нашият август месец беше много нежен. Еспиталие, Льоген и по принцип всички шефове в „Орор“ бяха излезли в отпуска. Валери и Жан-Ив се бяха договорили да оставят важните решения за след Куба, в началото на септември; беше миг на отдих, период на спокойствие. „Най-сетне се реши да отиде на проститутка — съобщи ми Валери, — отдавна трябваше да го направи. Сега пие по-малко и е по-спокоен.“

— Доколкото си спомням, проститутките не са голяма работа.

— Да, ама това е по-различно. Става дума за момичета, които действат по интернета. Доста млади, често студентки. Взимат малко клиенти, подбират ги и не го правят само заради парите. Не знам, но той ми каза, че не било лошо. Ако искаш, някой ден можем да опитаме. Някое бисексуално момиче за двама ни, знам, че това побърква мъжете, пък и мен също, всъщност аз доста си падам по момичетата.

Не го направихме това лято, но самият факт, че ми го предложи, беше изключително възбуждащ. Имах късмет. Тя познаваше различните неща, които запазват желанието на мъжа — е, може би не изцяло, това не е възможно, но да речем, които го поддържат в достатъчна степен, за да се люби от време на време, в очакване на края. Да познаваш тези неща всъщност не е кой знае какво, толкова е лесно, толкова смешно и лесно; но тя обичаше да ги прави, намираше удоволствие в тях, радваше се, когато виждаше как удоволствието се разраства в погледа ми. Често в ресторантите, връщайки се от тоалетната, тя слагаше на масата гащите си, които току-що бе свалила. Обичаше след това да пъхне ръката си между краката ми, за да се наслади на ерекцията ми. Понякога разкопчаваше дюкяна ми и ми правеше чекия под прикритието на покривката. Сутрин също, когато ме будеше с минет и ми подаваше чаша кафе, преди да го поеме отново в устата си, аз изпитвах главозамайващи пориви на благодарност и нежност. Знаеше да спре точно преди да се изпразня, можеше да ме държи на границата часове наред. Живеех в игра, една възбуждаща и нежна игра, единствената игра, която остава на възрастните; прекосявах един свят на леки желания и безкрайни мигове на удоволствие.

В края на месец август ми се обади агентът по недвижими имоти в Шербур, за да ми съобщи, че е намерил купувач за къщата на баща ми. Човекът искал да намаля малко цената, но бил готов да плати в брой. Приех веднага. Много скоро значи щях да получа малко повече от един милион франка. По това време работех по проекта на една пътуваща изложба, която се състоеше в пускането на жаби върху колоди с карти, разпръснати по мозайката на една оградена площадка — върху някои от плочките бяха издълбани имената на велики хора в историята ни като например Дюрер, Айнщайн или Микеланджело. Основният бюджет отиваше за закупуването на колодите, трябваше да се сменят доста често; от време на време трябваше да се сменят и жабите. Художникът изявяваше желание поне за откриването в Париж да има колоди от карти таро; за провинцията беше готов да се задоволи с обикновени карти. Реших да замина за една седмица в Куба с Жан-Ив и Валери, в началото на септември. Имах намерение да си платя пътуването, но тя ми каза, че ще го уреди с групата.

— Няма да ви преча на работата… — обещах аз.

— Ние всъщност няма да работим, ще се държим като обикновени туристи. Онова, което ще правим, е почти нищо, но е най-важното — ще се опитаме да разберем какво не се приема, защо в този клуб няма истинска атмосфера, защо хората не се връщат оттам възторжени от отпуската си. Ти няма да ни пречиш; напротив, можеш да ни бъдеш много полезен.

Качихме се на самолета за Сантяго де Куба на 5 септември, петък следобед. Жан-Ив не можа да се удържи да не си вземе лаптопа, но имаше отпочинал вид в светлосиньото си поло, беше готов за ваканция. Малко преди да излетим, Валери сложи ръка на бедрото ми, отпускайки се със затворени очи. „Никак не се безпокоя, все ще открием нещо…“ — беше ми казала тя в момента на тръгването.

Трансферът от летището трая два часа и половина. „Първата черна точка… — отбеляза Валери. — Трябва да проверим дали няма полет до Холгин.“ Пред нас в автобуса две дами на около шейсет години, с трайно накъдрени синкавосиви коси, бърбореха непрестанно, насочвайки една друга вниманието си към по-интересните подробности в обстановката — мъже, които режеха захарна тръстика, един лешояд, който летеше над ливадите, два вола, които се прибираха в обора си… Бяха твърдо решени да се интересуват от всичко, изглеждаха сухи и устойчиви; останах с впечатлението, че няма да бъдат лесни клиентки. И наистина, в момента на разпределение на стаите бърбораната А настоя с ожесточение да получи стая в съседство с бърбораната Б. Подобен вид искане не беше предвидено, служителката на рецепцията не разбираше нищо, наложи се да бъде извикан шефът на селището. Той беше на около трийсет години, с глава на коч и с враждебен вид, бръчки на загриженост красяха ниското му чело, приличаше ужасно на Наги 125 125 Известен френски телевизионен водещ. — Б.пр. . „Спокойно, добре… — каза той, след като му обясниха проблема, — спокойно, добре, скъпа госпожо. Тази вечер не е възможно, но утре си заминават хора и ще ви сменим стаята.“