Мишел Уелбек - Платформата

Смъртта, нея я проумях сега; не мисля, че ще ми причини особена болка. Познах омразата, презрението, разрухата и други неща; познах дори и кратки мигове на любов. Нищо в мен няма да ме надживее, а и не заслужавам нещо в мен да ме надживее; ще съм бил посредствена личност, от всякаква гледна точка.

Представям си, неизвестно защо, че ще умра посред нощ, и все още изпитвам леко безпокойство при мисълта за страданието, което съпровожда скъсването на връзките с тялото. Трудно ми е да си представя преустановяването на живота като напълно безболезнено и несъзнателно; знам, естествено, че греша, но въпреки това ми е трудно да го повярвам.

Местните ще ме открият след няколко дни, всъщност доста скоро; в този климат труповете бързо започват да вонят. Няма да знаят какво да правят с мен и вероятно ще се обърнат към френското посолство. Не може да се каже, че съм от бедните, затова случаят ще бъде лесно разрешен. Дори ще останат немалко пари в сметката ми; нямам представа кой ще ги наследи, най-вероятно държавата или някакви много далечни роднини.

За разлика от други азиатски народи, тайландците не вярват в призраци и не проявяват особен интерес към труповете; повечето ги погребват направо в общ гроб. Тъй като няма да съм оставил изрични разпореждания, ще направят същото и с мен. Ще съставят смъртен акт, ще направят отметка в гражданския регистър — много далеч оттук, във Франция. Няколко амбулантни търговци, свикнали да ме виждат в квартала, ще поклатят глава. Нов пребиваващ ще наеме апартамента ми. Ще ме забравят. Ще ме забравят бързо.

През 1998 година Франция открива своя нов писател. Той не се появява изневиделица и без предупреждение. Започва със стихове, публикувани в текущия печат, а малко по-късно и в отделна стихосбирка. Но съвременният човек не чете стихове, небрежното му отношение към езика се съпътства от липсата на потребност от тази най-висша форма на литературата. На него му трябва фабула, случка, драма, подробности. Поетите са лукс, който обществото все още си позволява. Или от който все още се срамува да си признае, че няма нужда. Първият роман на Мишел Уелбек „Разширяване на сферата на борбата“ излиза през 1994 година. Критиката е сдържана, но ценителите си знаят работата и постепенно от ухо на ухо, от дума на дума, за книгата се заговаря като за нещо различно и тиражите растат. Романът е кратък, разказът за света в него е така симптоматичен за времето си, че човек е изкушен да го сравни със „Спасителят в ръжта“ на Селинджър. За разлика от големия американец обаче авторът му не се отказва от литературата. През 1998 година е готов следващият му роман. Този път Уелбек поставя условие — заедно с него да се публикува и стихосбирката му. Издателство „Фламарион“ поема риска и така се появяват „Елементарните частици“. Този път романът предизвиква истинска буря сред преситената от еднообразието на новото творчество публика. Надигат се възторжени и заклеймяващи гласове, но в основата на растящия интерес към книгата — тираж 350 000, преведена на 25 езика — е негодуванието. Политически коректното общество се среща с всичко, което не смее да изкаже, което добрият тон и наложената от него лицемерна търпимост добре прикриват. Реакцията прилича на отчаян опит за самозащита. Председателят на журито за наградата „Гонкур“ Франсоа Нурисие приветства номинирането на книгата, мнозинството в журито я отхвърля.

„Платформата“ излиза през 2001-а. След толкова спорове около провокацията на „Частиците“ името на Уелбек е вече синоним на предизвикателството. Сред литературната критика се надигат гласове, според които огромният успех на новия му роман се дължи на „умението на автора да скандализира“. И действително, поднесена извън контекста на произведението, неприязънта на главния герой към исляма („Всеки път, когато научавах, че палестински терорист, палестинско дете или бременна палестинка са били застреляни в ивицата Газа, изпитвах тръпка на въодушевление при мисълта, че мюсюлманите са с един по-малко“), както и изявленията на самия Уелбек в интервю в списание „Лир“ за Корана и проповядваната в него религия са достатъчен повод да предизвикат възмущението на мюсюлманската общност във Франция, която го обвинява в „подстрекателство към расова и религиозна омраза“ и го заплашва със съд.

Това обаче е само малка част от скандалните теми в книгата, чието повествование ни отвежда в света на хищния туристически бизнес. Състоянието на дадено общество може да бъде отчетено доста точно чрез описанието на нуждите му и Уелбек постепенно и убедително назовава нуждите на съвременния западен човек, в отговор на които възниква идеята за сексуалния туризъм: „Заможен европеец, аз можех да получа на ниска цена в други страни храна, услуги и жени; упадъчен европеец, съзнаващ своята близка смърт и възприел безрезервно егоизма, аз не виждах никаква причина да се лиша от тази възможност.“ Несъстоятелността на идеите за справедливост, морал, съпричастност, семейна общност — или, с една дума, оптимистичните схващания за обществото, които на практика са престанали да бъдат негов движещ механизъм, — продължават да са в обращение като основни правила, които никой не спазва, но и никой не смее да отхвърли. Крайната форма на това двуличие намира израз в автоцензурата и диктата на политически коректното.