Мишел Уелбек - Платформата

Човек не идва в Патайа, за да започне живота си отново, а за да го завърши в прилични условия. Или поне, ако не искаме да сме толкова брутални, за да направи пауза, дълга пауза — която може да се окаже и окончателна. Така го описа един хомосексуалист на около петдесет години, когото срещнах в една ирландска кръчма; кариерата си той бе прекарал като страньор в клюкарската преса и бе успял да задели пари настрана. Преди десет години забелязал, че нещата с него не вървят добре — продължавал да излиза вечер по барове и ресторанти, по обичайните места, но все по-често се връщал вкъщи с празни ръце. Естествено, можел винаги да си плати, но ако ставало дума за плащане, предпочитал да купува азиатците. Извини се за забележката си, надяваше се да не я изтълкувам като расистка. Не, не, разбира се, беше ми ясно: много по-лесно е да платиш на същество, което не прилича на никого от онези, които си могъл да прелъстиш в миналото, което не събужда у теб никакъв спомен. Ако трябва да плащаме сексуалността си, то в известен смисъл е по-добре обектът да е неразличим. Всеки знае, че едно от първите неща, които изпитваме при допира си с друга раса, е тази неразличимост, усещането, че почти всички си приличат физически. Това чувство изчезва след няколко месеца престой — за съжаление, защото отговаря на една реалност: в основата си всички човешки същества си приличат страшно много. Естествено, можем да различим мъжките от женските, можем също така, ако пожелаем, да ги различим по възраст; но всяко по-нататъшно различаване би било проява на известен педантизъм, най-вероятно плод на скуката. Човекът, който се отегчава, създава различия и йерархии, това е неговата отличителна черта. Според Хътчинсън и Ролинз развитието на системи на йерархическо господство при съжителството с животинския свят не отговаря на никаква практическа необходимост, на никакво предимство на естествения подбор; то е просто начин за борба срещу смазващата скука на живота сред природата.

Та така бившият страньор завършваше мирно живота си на педал, купувайки стройни мускулести красавци с мургав тен. Веднъж в годината се връщаше във Франция, за да види семейството си и няколкото си приятели. Сексуалният му живот съвсем не бил толкова бурен, колкото вероятно си го представям, каза ми той; излизал веднъж или два пъти в седмицата, не повече. Бил вече шест години в Патайа; изобилието от разнообразни сексуални предложения, възбуждащи и евтини, водели, колкото и да било парадоксално, до отслабване на желанието. Всеки път, когато излизал, бил сигурен, че ще може да се сношава и смуче с прекрасни млади момчета, които да му правят чекии с много чувство и умение. Напълно спокоен по този въпрос, той подготвял по-добре излизанията си и се възползвал умерено от възможностите. Едва тогава разбрах, че си ме представя като жертва на еротичните ексцесии, характерни за началото на първия престой, че ме възприема като свой хетеросексуален аналог. Не се опитах да го разубедя. Беше дружелюбен, настоя да плати бирите, даде ми няколко адреса за постоянна квартира. Било му приятно да поговори с французин, каза, повечето хомосексуалисти били англичани, имал добри отношения с тях, но от време на време изпитвал желание да говори на своя език. Нямал почти никакви връзки с малката френска общност, която се събирала в ресторанта на „Ma maison“; повечето били еснафи хетеро, тип бивши колониалисти или военни. Ако съм останел в Патайа, сме можели да излезем заедно някоя вечер, естествено, всекиму според вкусовете; остави ми номера на подвижния си телефон. Записах го, знаейки, че никога няма да му се обадя. Беше симпатичен, любезен и дори, би могло да се каже, интересен; но аз вече просто нямах желание за човешки контакти.

Наех стая на Наклуа Роуд, малко встрани от суетата на града. Имаше климатик, хладилник, душ, легло и още няколко мебели; наемът беше три хиляди бати на месец — малко повече от петстотин франка. Уведомих банката за новия си адрес, изпратих оставката си в Министерството на културата.

Не ми оставаше още кой знае какво да правя в съществуванието ми като цяло. Купих няколко топа хартия формат 21 х 29,7, за да се опитам да внеса някакъв ред в отделните съставки на живота ми. Мисля, че хората трябва да правят това по-често, преди да умрат. Странно е, като си помислиш за всички онези човешки същества, които прекарват целия си живот, без да пожелаят да направят и най-малкия коментар, да изкажат и най-минималното несъгласие или поне да сторят някаква забележка. Не че тези коментари, несъгласия или забележки биха имали адресат или някакъв смисъл; но все ми се струва, че в крайна сметка е за предпочитане да бъдат направени.