Мишел Уелбек - Платформата

Вече не си спомням кога започнах да осъзнавам положението — но във всички случаи това стана на интервали. Имаше все още дълги мигове — всъщност все още ги има — когато Валери изобщо не беше умряла. В началото можех да ги продължавам колкото си искам, без ни най-малко усилие. Спомням си първия път, когато изпитах болка, когато усетих наистина тежестта на действителността; беше веднага след посещението на Жан-Ив. Беше мъчителен момент, имаше спомени, които ми беше трудно да отхвърля; не го помолих да дойде пак.

Затова пък посещението на Мари-Жан ми се отрази много добре. Тя не говори много, разказа ми малко за атмосферата в работата; съобщих й веднага, че нямам намерение да се върна, защото ще се установя в Краби. Тя се съгласи, без да коментира. „Не се тревожи — й казах аз, — ще се оправя.“ Тя ме изгледа с безмълвно съчувствие; странно, но дори ми се стори, че ми повярва.

Посещението на родителите на Валери беше несъмнено най-мъчително; вероятно психиатърът им беше обяснил, че преминавам през фази на „отхвърляне на действителността“, така че майката на Валери плака през цялото време; баща й също изглеждаше доста притеснен. Бяха дошли също така да уредят практическите подробности и да ми донесат един куфар с личните ми вещи. Предполагаха, че няма да задържа апартамента в XIII арондисман. Разбира се, разбира се, казах аз, ще уредим това по-късно; в този миг майката на Валери заплака отново.

Животът минава лесно в лечебно заведение, човешките нужди са в основата си задоволени. Върнах се отново към „Въпроси за шампион“, това беше единственото предаване, което гледах, новините вече изобщо не ме интересуваха. Много от останалите пансионери прекарваха деня си пред телевизора. На мен всъщност не ми харесваше много — твърде бързо се движеше. Идеята ми беше, че ако остана на спокойствие, ако избягвам максимално да мисля, всичко щеше да се оправи.

През една априлска утрин установих, че нещата действително се бяха оправили и че скоро ще мога да изляза. За мен това беше по-скоро извор на усложнения — трябваше да намеря стая в хотел и да създам там неутрална среда. Поне имах пари, всичко се свеждаше отново до това. „Нещата трябва да се гледат от хубавата им страна“, казах аз на една медицинска сестра. Тя, изглежда, се учуди, може би защото я заговарях за първи път.

Срещу отхвърлянето на действителността, ми обясни психиатърът по време на последния ни разговор, няма определено лечение; това не е нарушение в настроението, а в представите. Задържал ме толкова дълго в болницата, защото се боял най-вече от опит за самоубийство — били чести в случаите на внезапно осъзнаване; сега вече съм бил извън опасност. Така ли, казах аз, така ли.

Една седмица след излизането ми от болницата взех отново самолета за Банкок. Нямах определени планове. Ако бяхме идеални по своята природа, щяхме да се задоволяваме с движението на слънцето. Сезоните в Париж се сменяха твърде рязко, това беше повод за безпокойство, за вълнение. В Банкок слънцето изгряваше в шест часа — и залязваше в шест часа; през този отрязък от време извървяваше своя неизменен път. Съществуваше, казват, и сезон на мусоните, но аз не го бях преживял. В града цареше обичайното оживление, какво го причиняваше, за мен беше неясно, възприемах го по-скоро като естествено състояние . Хората тук си имаха несъмнено своя съдба, свой живот, доколкото им го позволяваше нивото на доходите им, но що се отнасяше до мен, те можеха да бъдат и стадо полски мишки.

Настаних се в Amari Boulevard ; в хотела имаше предимно японски бизнесмени. Тук бяхме отседнали последния път с Валери и Жан-Ив; идеята ми не беше много добра. Два дни по-късно се пренесох в Grace Hotel ; беше на няколко десетки метра, но атмосферата се различаваше чувствително. Безспорно това беше последният хотел в Банкок, в който все още можеха да се срещнат сексуални туристи араби. Те се движеха плътно край стените, не напускаха хотела, в който имаше дискотека и собствен салон за масажи. Виждаше се още по някой друг и в околните улички, където продаваха кебап и се намираха будките за международни телефонни разговори; но иначе бяха изчезнали. Забелязах, че, без да искам, съм се приближил до Bumrungrad Hospital .

Няма съмнение, че човек би могъл да продължи да живее, движен единствено от чувството за мъст; много хора са живели по този начин. Ислямът беше съсипал живота ми и без съмнение представляваше нещо, което можех да мразя; през следващите дни се насилвах да изпитвам омраза към мюсюлманите. Удаде ми се доста добре и започнах да следя международните новини. Всеки път, когато научавах, че палестински терорист, палестинско дете или бременна палестинка са били застреляни в ивицата Газа, изпитвах тръпка на въодушевление при мисълта, че мюсюлманите са с един по-малко. Да, по този начин беше възможно да се живее.