Мишел Уелбек - Платформата

Една вечер, в кофи шопа на хотела, един йордански бизнесмен ме заговори. Общителен по природа, той предложи да ме почерпи бира; може би хотелското му усамотение бе започнало да му омръзва. „Аз ги разбирам хората, забележете, човек не може да им се сърди… — каза ми той. — Трябва да си признаем, че си го търсехме. Тази земя тук не принадлежи на исляма, няма основание да се харчат стотици милиони за издигането на джамии. Да не говорим за атентата, разбира се…“ Забелязал, че го слушам внимателно, той си поръча втора бира и стана по-смел. Проблемът с мюсюлманите — продължи той — бил, че раят, който пророците им обещавали, вече съществувал тук на земята — и на този свят имало места, където свободни, млади и похотливи момичета танцували за удоволствието на мъжете, където човек можел да се опиянява от разни еликсири и да слуша божествена музика; около двайсетина такива места имало в радиус от петстотин метра около хотела. Тези места били леснодостъпни; за да влезеш в тях, не било нужно да изпълниш седемте задължения на мюсюлманина, нито да участваш в свещена война, било достатъчно да платиш няколко долара. За да имаш всичко това, не било необходимо дори да пътуваш, достатъчно било да се снабдиш със сателитна антена. Според него нямаше никакво съмнение, че ислямската система е обречена — капитализмът щял да се окаже по-силен. Младите араби вече мечтаели само за потребление и секс. Няма значение, че понякога твърдели точно обратното, тайната им мечта била да се приспособят към американския модел — агресивността на някои била просто знак за безпомощна завист; за щастие все повече обръщали чисто и просто гръб на исляма. Самият той нямал късмет; сега вече стар човек, той бил принуден да изгради целия си живот около религия, която презирал.

Аз бях горе-долу същият случай — със сигурност щеше да дойде ден, когато светът щеше да се отърве от исляма, но за мене да е твърде късно. За мене всъщност вече нямаше живот, бях имал живот, който бе продължил няколко месеца, не беше чак толкова зле, не всеки можеше да се похвали и с толкова. Липсата на желание да живееш, уви, не е достатъчна, за да пожелаеш да умреш.

Видях го отново на следващия ден, точно преди да отпътува за Аман; трябваше да чака цяла година, преди да се върне тук отново. Бях по-скоро доволен, че заминава, предчувствах, че ако беше останал, щеше отново да пожелае да разговаря с мен, а от подобна перспектива получавах леко главоболие — беше ми много трудно сега да понасям каквато и да е интелектуална размяна на мнения; нямах вече абсолютно никакво желание да разбера света, нямах желание дори да го познавам. Краткият ни разговор обаче ми направи дълбоко впечатление — всъщност той ме убеди, че ислямът е по принцип обречен — достатъчно бе човек да се замисли, и това ставаше напълно очевидно. Тази простичка мисъл бе достатъчна, за да разсее омразата — поне у мен. Отново престанах да се интересувам от новините.

Въпреки всичко Банкок приличаше твърде много на нормален град, имаше прекалено много бизнесмени, прекалено много организиран туризъм. Две седмици по-късно хванах автобуса за Патайа. Така трябваше да свърши всичко това, казах си, качвайки се на него; но си дадох сметка, че това не е вярно, че в случая не става дума за никакъв детерминизъм. Спокойно можех да прекарам остатъка от дните си с Валери в Тайланд, в Бретан или където и да е другаде. Да остарееш не е никак забавно само по себе си; но да остарееш сам е възможно най-лошото.

Щом оставих куфара си върху прашната земя на автобусната гара, разбрах, че съм стигнал края на пътуването си. Един стар мършав наркоман с дълги сиви коси просеше на изхода край въртящата се врата, на рамото му имаше едър гущер. Дадох му сто бати, преди да изпия една бира отсреща, в бара „Хайделберг Хоф“. Мустакати германци педерасти друсаха шкембета под ризи на цветчета. До тях три рускини, момичета, стигнали до дъното на курвалъка, се гърчеха под звуците на гето-бластера 168 168 Ghetto-hlaster (англ.) — портативно радио или магнетофон. — Б.пр. си; кривяха се и буквално се валяха по земята, тези мръсни малки минетчийки. В продължение на няколкото минути разходка по улиците на града срещнах впечатляващо разнообразие от човешки екземпляри — рапери с каскети, холандци маргинали, кибер пънкари с червени коси, лесбийки австрийки с пиърсинги. Отвъд Патайа няма нищо, тя е нещо като клоака, дъното на отходния канал, в което се отлагат най-разнообразните отпадъци на западната невроза. Дали си хомо- или хетеросексуален, или и двете, Патайа е спирката на последния шанс, онази, след която не ти остава нищо друго, освен да се откажеш напълно от желанието. Хотелите, естествено, се различават по степента на удобства и цените си, а също и по националността на клиентите си. Има две големи общности — германците и американците (сред които най-вероятно се прикриват австралийци и новозеландци). Има и доста руснаци, разпознават се по просташкия им вид и по мафиотското им поведение. Има дори и едно заведение, предназначено за французи, казва се „Ма maison“ 169 169 Моята къща (фр.). — Б.пр. ; с не повече от десетина стаи е, но ресторантът е много посещаван. Отседнах там за една седмица, преди да си дам сметка, че не си падам особено по френските наденици и жабешките бутчета, че мога да живея, без да следя по сателита мачовете на френския футболен шампионат, както и без да преглеждам ежедневно културните страници на вестник „Монд“. Така и така ми се налагаше да намеря дългосрочен подслон. Валидността на туристическата виза за Тайланд е обикновено един месец, но за да я продължиш, е достатъчно да прекосиш някоя от границите. Няколко туристически агенции в Патайа предлагат еднодневна екскурзия до Камбоджа. След тричасов път с микробус чакаш час-два на опашка на митницата, обядваш в ресторант на самообслужване на камбоджанска територия (цената на обяда е включена в екскурзията, както и бакшишът на митничарите) и после поемаш пътя обратно. Повечето от пребиваващите правят това всеки месец години наред; много по-просто е, отколкото да получиш дългосрочна виза.