Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Смъртно уморен, тръпнещ от тревога, смятах, че ще бъде най-добре да се прибера, но невралгията беше толкова мъчителна, та знаех, че не ще мога да заспя. Тубата с аспиринови таблетки в банята ми беше празна. Слязох в аптеката и взех пирамидон. Когато се връщах през централния подземен коридор, видях, че отсреща идва една от сестрите. Беше Стенуей.

Тя беше сама и вървеше полека към трапезарията. Когато ме забеляза, се спря, облегна се небрежно на стената и ме зачака.

— Къде сте бил?

— Всъщност никъде.

— Държите се някак особено.

При все че говореше с привидно равнодушие, тя ме наблюдаваше внимателно. И добави:

— Не предполагате, надявам се, че сте ми липсвали.

— Не — отвърнах аз.

— Има предостатъчно други, с които мога да се разхождам.

— Да.

Настъпи мълчание. Погледнах я и отвърнах глава, обзет от смразяващо отвращение. За всичко настъпва възмездие, помислих аз, съжалявайки горчиво за ония мъчителни нощи, когато се промъквах покрай стените като крадец, за да отида в стаята й. Жалка поквара… безсмислена… без капка любов. Матовите лампи свистяха над нас и пръскаха изкуствен, призрачен светлик. Аз й бях съвсем безразличен. А тя, о, боже, ми беше толкова противна!

— Какво има? — заговори рязко тя, продължавайки да наблюдава промените в изражението ми.

И този път не отговорих. Тя изтълкува погрешно това мълчание и се усмихна предизвикателно.

— Току-що завърших дежурството. — Тя ме погледна нехайно. — Можете да дойдете, ако желаете.

— Не — отвърнах мрачно аз, загледан право пред себе си.

Явно смаяна, тя трепна от наранено самолюбие и бледото й лице се обля за пръв път от ненадейна, гневна руменина. Ново мълчание.

— Добре. — Тя сви рамене. — Не мислете, че сте ме засегнали. Но не идвайте да ме безпокоите, когато се случи да сте в друго настроение.

Тя ме погледна втренчено, с явно презрение, докато сянката на малката й глава се очерта като череп на стената; после се обърна и изчезна в коридора, а тракането на токчетата й по мозайката заглъхна постепенно.

Слава богу, свърших с нея. Върнах се в стаята си и се хвърлих на леглото. След малко пирамидонът подейства. Потънах в дълбок сън.

Когато се събудих на другата сутрин, се почувствах още по-зле. Сънят ми помогна само да посрещна това, което ме очакваше през този ден.

До обед изпълнявах как да е служебните си задължения, без да се срещам с Мейтланд или Полфри — напоследък свикнах да отбягвам останалите членове от персонала.

След един часа, като не смогвах вече да понасям неизвестността, телефонирах отново в Далнейр с тежко предчувствие. Обади се сестра Кеймерон. Гласът й беше весел, но тя винаги беше весела. Отговорът й беше същият. Никаква промяна. Болната продължавала да се бори. Без никаква промяна.

В изблик на добро чувство сестрата се опита да ме успокои.

— Във всеки случай, най-лошото не е настъпило още. Докато има живот, има и надежда.

Навън валеше пороен дъжд, който помрачаваше небето и хвърляше тежка сянка върху земята. Изкачих се бавно в стаята си. Когато влязох в полутъмния кабинет, видях, че някой седи на дивана пред камината. Запалих засенчената лампа на библиотеката и познах с мрачна изненада, че гостът ми е Адриан Ломекс.

Той посрещна продължителния ми мрачен поглед без да мръдне, с държане, което напомняше обичайното му високомерно спокойствие, но същевременно издаваше, че не е много сигурен как ще го приема.

— Ломекс — казах най-после аз, говорейки сякаш съвсем отдалеко. — Най-малко вас очаквах да видя тук.

— И не изглеждате особено зарадван, че ме виждате.

Не отговорих. Настъпи мълчание. Той не бе се променил много, всъщност не бе се променил почти никак. Аз си въобразявах, че след това, което бе преживял, ще е сломен от чувство за отговорност и вина. А той беше, напротив, все така изискан, малко по-блед може би, и с малко отпуснати ъгли на устата, но напълно спокоен, готов да се защити.

— Не знаехте ли, че съм се върнал?

— Не.

При все че не бе имало особен скандал, виждах, че самолюбието му го е принудило да се върне. Той запали цигара, като се стараеше да се държи нехайно, както някога. Да, явно беше, че му е неудобно и се опитва да прикрие това с привидна дързост.

— Предполагам, че ми имате зъб, но вината не е само моя.

— Така ли?

— Разбира се. Още от самото начало Мюриел тичаше подир мене. Не ме оставяше на мира. О, предполагам, че съм постъпил глупаво, но просто не можех да се отърва от нея.