Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Разговорът беше междуградски, затова трябваше да почакам известно време, но най-после успях да се свържа. Гласът ми прозвуча дрезгаво и с мъка.

— Бих искал да говоря с доктор Лоу.

— Съжалявам, сър, но не е възможно.

Неочакваният отказ ме изненада и смути.

— Няма ли я? — запитах аз.

— О, не, сър, тук е.

— Да не е дежурна?

— О, не, сър, не е дежурна.

— А какво има тогава? Идете в стаята й, моля, и кажете, че я чакам на телефона.

— Тя не е в стаята си, сър. А в отделението.

Кой говореше отсреща? Опитах се да позная гласа, но не можах. Освен това междуградската връзка беше в обичайното си състояние — апаратът започна да бръмчи и пука. Сдържайки нетърпението си, преместих слушалката на другото си ухо.

— Ало, ало… с кого разговарям?

— С прислужницата, сър.

— Кети ли?

— Не, сър. Помощницата. Аз съм тук отскоро, сър.

Нервите ми бяха толкова изпънати, че трябваше да затворя очи.

— Повикайте управителката, моля ви. Кажете й, че доктор Шенън иска да говори с нея.

— Добре, сър. Почакайте, моля.

Обзет от растящо раздразнение и тревога, стори ми се, че чаках много дълго. Най-после чух с облекчение бързи стъпки, последвани от познатия глас на мис Труджън.

— Кажете, доктор Шенън!

— Мис Труджън — извиках аз, — съжалявам, че ви безпокоя, но желая да поговоря с доктор Лоу. Можете ли да я повикате?

— Страхувам се, че не ще можете да говорите с нея, докторе. Не знаете ли какво се случи у нас?

— Не.

Подчертано мълчание. След това:

— Доктор Лоу беше болна, много болна през последните три седмици.

Сърцето ми се преобърна, а в същия миг апаратът изпука и връзката се прекъсна. Чул бях все пак достатъчно, за да превърна в увереност бързото си подозрение. Закачих слушалката. Аз имах недостатъка да правя всякога прибързани изводи; това именно сторих и сега.

На другата сутрин отидох рано в лабораторията, а след това в дома на доктор Гудол. Той не бе станал, но когато изпратих бележка, че ми се налага да използвам днес почивния си ден, получих разрешението му.

Небето беше все още сиво, когато слязох по алеята и излязох през главния вход. След продължителния непрекъснат престой зад високите зидове това пътуване до Далнейр беше истинско мъчение за мен. В Уинтън стигнах в десет часа. В града беше влажно и топло под плътната димна завеса. Шумът и врявата из улиците, тълпите пътници с багажи, които се блъскаха към перона на централната гара, бяха странно уморителни след реда и спокойствието в Истършоус. Но аз трябваше да видя Джин… Да, трябваше да я видя, на всяка цена.

И все пак, докато седях замислен в люшкащия се влак, покрай който летяха опушени ниви и сгради, аз изпитвах не толкова състрадание, колкото стаен, тлеещ гняв. Все по-ясно и по-настойчиво виждах как пръстите й докосват културите… а след това поднасят към устните разчупена бисквита.

На гарата в Далнейр не можах да си намеря файтон, затова тръгнах пеша под влажното сиво небе по стръмната пътека, която бях свикнал да изминавам почти бегом. Но сега я изкачвах бавно и дори съжалявах, че не се спрях да изпия нещо в бюфета на гарата. Стигнах запъхтян до върха на хълма, тръгнах по алеята и позвъних на главния вход.

Отговорът не се забави. Отвори ми Кети. Не бях ги предупредил, че ще дойда, и тя ме погледна смаяно. Но тъй като имаше винаги добро чувство към мен, се усмихна дружелюбно и ме въведе в приемната. След една минута се яви мис Труджън.

— Е добре! — извика тя, като се втурна с жизнерадостна, енергична усмивка. — Ето ви изненада! Много се радвам да ви видя пак.

Погледнах я втренчено и разбрах, че говори искрено, но макар и признателен за приятелското посрещане, аз не бях измамен от нейното оживление — обикновена професионална измама, маска, която бях виждал да си слага често при разговор с разтревожените роднини на пациентите.

— Но трябва да кажа — продължи тя, като ме поглеждаше отстрана, — че видът ви не говори добре за вашата нова длъжност. Отслабнал сте като вейка. Какво правят с вас? Човек би казал, като че камъни сте мъкнал!

— О, много съм добре.

— А не ви ли хранят?

— Да… и храната е отлична.

Тя поклати леко глава, сякаш се съмняваше в истинността на думите ми.

— Трябва да ви поохраня аз с моите питателни гозби.

Настъпи неловко мълчание, през което и двамата останахме прави, защото тя не бе ме поканила да седна. Веселата, или по-скоро насърчителна усмивка, която твърдите й лицеви мускули бяха свикнали да поддържат до безкрайност, малко помръкна.