Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Аз овлажних устните си.

— Как е болната?

— Добре, доколкото е възможно. От три седмици вече е болна. — Управителката се поколеба, после, забелязвайки, че искам да бъда по-подробно осведомен, продължи със същия насърчителен тон, като избираше думите, за да не се издаде: — Отначало се държеше. Но през последните няколко дни малко позагуби сили.

Усетих, че сърцето ми се сви. Много добре знаех какво значат тия думи.

— Кой се грижи за нея?

— Доктор Фрейзър, военен лекар.

Представих си този възрастен мъж с оредели светли коси, гъсти руси вежди и некрасиво, четвъртито, набръчкано лице, зачервено и загрубяло от разширени кръвоносни съдове.

— Добър човек.

— Отлично. Кажете ми истината. Какво казва той?

Управителката помълча. После сви леко рамене.

— Тя е сериозно болна. Ако бе легнала веднага, щеше да е по-добре сега. Но тя продължи да работи цяла седмица с непрекъснато главоболие и температура, преди да падне съвсем. Това се случва често при скарлатина.

— Скарлатина ли? — извиках с неизразим ужас аз.

— Да, разбира се — отвърна учудено управителката. — Казах ви снощи по телефона.

Разкъсващо мълчание. Въздъхнах бързо, с въздишка, която ме прониза цял. Предположението ми се бе дотолкова вкоренило у мене, че не можех да се отърва от него.

— Бих искал да я видя — казах аз.

Погледът на мис Труджън се плъзна над главата ми.

— Тя не е в съзнание.

— Все едно. Бих искал да я видя.

— Има ли смисъл?

— Все едно… — настоях аз.

Управителката бе вече явно смутена. И каза направо:

— Родителите и брат й са тук… в кабинета й. Както и годеникът. Без тяхно съгласие, докторе, не мога да поема такава отговорност.

Почувствах, че потъвам в мъката си. Не бе ми минало през ум, че ще трябва да преодолявам и тази мъчнотия, да изтърпя и тази мъка. И все пак не можех за нищо на света да изоставя целта, която ме бе довела тук. Въздъхнах.

— Ще отида да поговоря с тях.

Тя сви отново рамене.

— Добре. Това си е ваша работа. Ако ви потрябвам, ще бъда в отделението.

Мис Труджън се поклони леко без повече приказки, обърна се и излезе, а аз тръгнах сам по коридора към някогашния си кабинет. Пред вратата постоях цяла минута, заслушан в глухия бас, който се чуваше отвътре, после събрах всичката си смелост, натиснах дръжката на вратата и влязох.

Седнал до масата, Дейниел Лоу четеше глава от Библията; до него се бе настанил Люк. Под прозореца, с лице към мене, седяха мисис Лоу и Малкълм Ходн. Аз застанах на прага като пребито псе и зачаках, без да си поема дъх, края на четенето.

Настъпи мигновено мълчание. Дейниел свали очилата си, изтри ги с кърпичка и се полуобърна на стола. При все че не мръдваше, по сериозното разтревожено лице нямаше ни следа от гняв или обвинение. Той просто ме гледаше с безмълвно достойнство.

Но Малкълм бе станал. И тръгна към мене. Глухият му глас прозвуча все пак ясно в тихата стая.

— Как можете да се вмъквате тук в такъв момент? — Той ме гледаше съвсем отблизо с големите си, налети с кръв очи. — Как можете да не уважавате нашето семейно… да ни се натрапвате…

— Недейте, Малкълм — обади се тихо майката на Джин.

Аз продължих да гледам упорито пода; всичко, което исках да кажа, се бе смразило на устните ми.

— Той няма право да стои тук! — извика внезапно Ходн с пресипнал глас.

— Млъкнете — промълви Люк.

— Тихо, сине — прошепна мисис Лоу. И стана, като ме погледна твърдо. — Аз отивам при дъщеря си. Искате ли да дойдете с мен в отделението?

Загубил сили да продумам, аз излязох заедно с нея и тръгнах по алеята към страничната стая в малкия павилион. Вълни от светлина заливаха покритото с чакъл чисто дворче, млада болногледачка мина пред нас, група оздравяващи деца в червени пижамки играеха на топка под верандата.

Сърцето ми биеше неудържимо, когато управителката отвори вратата и ние влязохме заедно с нея в бяло боядисаната стая. От трите легла само едно беше заето, полузакрито с параван; до него имаше бял стол, на който седеше сестра Пик, наведена загрижено напред. Последвах бавно управителката покрай паравана и застанах до краката на леглото, без да вдигна поглед. Потребно ми бе необикновено усилие на волята, за да вдигна постепенно глава, докато погледът ми, плъзгайки се по белия параван, се спря най-после върху лицето на Джин.

Тя лежеше по гръб с широко разтворени очи и шепнеше непрекъснато, движейки потреперващите си засъхнали устни и език, а тъничките й ръце дърпаха непрестанно завивките. Върху фона на ниската бяла възглавница, под вчесаните назад коси лицето й изглеждаше още по-заострено и изтъняло. По него се виждаха неярки петна като при треска, но с тъмна, плътна червенина; намръщеното чело беше обезобразено от червеникави точици, от които някои бяха вече избледнели в дребни кафяви петна… типичен скарлатинен изрив.