Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Ушите ми забучаха, стори ми се, че политвам в пропаст.

Над леглото — далеко от блуждаещите пръсти и извиващите се ръце на болната — висеше листа с температурата, върху който бяха отбелязани острите линии на спаданията и покачванията й. Погледът ми се насочи напрегнато към тях. Да, помислих след един дълъг миг аз, няма никакво съмнение. Какъв глупак съм бил, какъв глупак продължавах да съм… Това беше положително скарлатина.

Мисис Лоу и управителката разговаряха шепнешком. Все едно че не бях тук. Те не ми обръщаха внимание, сякаш бях ненужна мебел. Просто не съществувах за тях. Разтревожен и смутен, наведох поглед към покритата с лечебни средства нощна масичка — шишета с лекарства, чаша с храна, спринцовка, етер, камфорово масло. Щом бе стигнало до камфор, положението на Джин беше наистина тежко.

Всичко тук сякаш висеше на безстрастна нишка от време, която се люлееше леко и все повече и повече изтъняваше, докато секундите отлитаха една след друга и изчезваха в незнайна пустота. Това не се понася до безкрайност. Излязох, минах през тесния коридор в отсрещната странична стая, където нямаше никого, седнах на края на едно легло и загледах избелялата жълта стена с втренчени, невиждащи очи. Надявах се да направя толкова много, а не можех да сторя нищо… никакъв драматичен, пламенен жест, с който да докажа, че съм способен на нещо, че имам право да съществувам… Не, нищо. Обзет от растящо презрение към себе си, извадих от джоба си голямата ампула, която бях обвил тази сутрин в памук. Лекият звън на стъклото, което стиснах несъзнателно, отекна в ушите ми гръмко, като камбанен звън. По пръстите ми се полепиха късчета мокър памук. Невъзможно е да се опише какъв плам изгаряше съзнанието ми, с какво чувство за отчаяна негодност, с какъв безнадежден гнет ме потискаше и ми се надсмиваше окръжаващата тишина.

А времето минаваше, секундите отлитаха неусетно като перца. Как се бе разболяла тя? Ох, когато човек е уморен или погълнат въпреки волята си от тъжни мисли, не е ли лесно да забрави и най-простите предпазни мерки, преграда между здравето и болестта? Пред смразяващата пустота на мислите до слуха ми долетяха гласове. Чух, че мисис Лоу и управителката излязоха от стаята и тръгнаха по коридора. Мис Труджън се стараеше да успокои разтревожената майка.

— Бъдете спокойна, всичко се прави както трябва. След едно денонощие ще бъдем наясно. Доктор Фрейзър полага необикновени грижи. А сестра Пик е несравнима в предаността си. От три седмици вече не се отделя от болната; понякога дежури по два пъти подред. Не съм виждала досега такова себеотрицание.

Явно и тук бях сгрешил. По навик мислех лошо за всички. Погрешно бях оценил и управителката, борил се бях с нея, нямах й доверие. Това беше моя особеност — да виждам все лошото у хората, да постъпвам противно на общоприетите правила и приличия, да се опълчвам срещу целия свят, да нямам никъде никого освен себе си.

В далечното централно здание прозвуча гонг за обеда на сестрите — сигнал на всекидневния живот, който засили пустотата около мен. Двете жени бяха вече излезли, тъжните им отслабващи гласове заглъхнаха съвсем. Станах несъзнателно и като дърпана с конци кукла излязох от павилиона. Никой не се виждаше. Бавно, като спънат от окови, тръгнах по хълма към гарата. Когато се свих в празното купе на влака за Уинтън, продължавах да съм в болничната стая — горе, на тъмнеещия хълм.

Когато се върнах в Истършоус, намерих бележка, че професор Ъшер ми е телефонирал два пъти и поръчал да му се обадя, щом се върна. Подвоумих се, после реших, че е по-добре да отложа разговора. Имах непоносимо главоболие, исках да бъда сам, да се затворя, да се отдам скришом на мъката и опасенията си.

В пет часа изпих чаша чай, и то с удоволствие. Всичките ми сетива изглеждаха притъпени. На табличката имаше нова бележка.

Мистър Смит от Института по патология ви телефонира в 3 часа. По неотложна работа.

Въпреки обзелия ме гнет изпитах смътна досада и учудване от тази настойчивост, но след това си спомних намека на Ъшер да изпрати при мен някакъв кореспондент от „Хералд“. Навярно Смит е бил натоварен да уреди тази среща. Но аз не можех да понеса такова нещо именно сега. Достатъчно време щеше да има за целта на вечерята в понеделник. Смачках бележката и я хвърлих в огъня.

Гудол ми бе дал отпуск за през целия ден. Така че не ми се налагаше да напускам стаята си. Потънал в тежък размисъл, броях часовете до девет вечерта. Тогава станах и телефонирах в Далнейрската болница. В състоянието на Джин не бе настъпила промяна. Не можеха да ми кажат нищо повече.