Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Махнах инстинктивно с ръка в знак на отказ, но той ме спря с повелителен поглед.

— Не ме разбирайте погрешно. Имам намерение да ви предложа нещо много по-значително от по-раншната ви длъжност. В университета се очертават големи промени. Аз възприех най-после разбирането да се създаде биохимична лаборатория към института и управителният съвет реши да открие катедра за изследвания в тази област. Заплатата бе определена на седемстотин лири годишно, а длъжността на новия директор — който ще работи, естествено, в най-тясно сътрудничество с мен — ще бъде да организира и ръководи работата в лабораторията. Ще има звание младши професор и привилегията да чете по един курс лекции всеки семестър. Така че, Шенън… — той си пое дълбоко и многозначително дъх, — искам да размислите какви изгледи се разкриват при това положение за един блестящо надарен младеж, подпомогнат от подготвен технически персонал и усърдни млади студенти. — Той се наведе напред и ме потупа по коляното: — Какво ще кажете, ако тази възможност бъде предложена на вас?

Постарах се да се задържа здраво на стола си. Предложението просто ме задъха — то беше възможност, за каквото не бях дръзнал дори да мечтая. Виждах, че подбудите на Ъшер са напълно егоистични, че той желае да се върна само заради негови и на института изгоди. Интересът, който откритието ми щеше да предизвика сред научните кръгове и широката публика, похвалите в печата, новите здравни закони, които щяха да бъдат внесени в парламента, всичко това бяха предимства, които той не можеше да пропусне. Но нима държането му не беше напълно човешко? Смутен и огорчен, аз притиснах с ръка челото си, без да зная какво да отговоря.

— Нищо, нищо — каза любезно Ъшер. — Много добре разбирам колко ви е изморил този труд. Няма да ви досаждам повече засега. Искам само да ви предложа още нещо. Елате на вечеря у нас в понеделник. Ще бъде ректорът и някои колеги, членове на академичния съвет, който имат голямо желание да ви видят и поздравят. Ще дойдат може би, само че не съобщавайте за това — рязкото му изражение стана явно насмешливо — и един-двама редактори, видни представители на печата. Струва ми се, че мога да ви обещая привлекателна вечер.

Опитах се да му благодаря, но той ме прекъсна с усмивка.

— Нито дума, драги. Трябва да приемете поканата като моя amende honorable 9 9 Amende honorable (фр.) — публично признаване на грешка. — Б.пр. . И така, в понеделник, точно в осем, у нас. Великолепно. Още веднъж ви поздравявам с надежда, че в бъдеще ще можем да работим заедно за напредъка на науката.

Той стана, стисна ми ръка, стрелна ме с насмешливата си усмивка и си отиде.

Отпуснах се отново в креслото. Този блестящ обрат беше прекалено силно изпитание за уморения ми мозък и аз трудно можех да го проумея. Възбудата от първия миг бе минала, не изпитвах вече никаква радост, само странно душевно напрежение. Това беше наградата за моето трудолюбие, постоянство и неуморност. Бях отличникът, първият от списъка. Всички ми изказваха приятелски чувства, бързаха да ми стиснат ръка; дори членовете на управителния съвет на Далнейрската болница ще се хвалят, че се познават с мене. А всички до един бяха против мене, когато се борех, затънал в тресавището на неприязънта.

И все пак знаех, че не ще проявя героизма да се откажа от успеха. Много време бях изживявал жестоките страдания и сломяващите усилия на самостоятелния труд. Ъшер вече нямаше да се меси много. А парите… седемстотин лири годишно… Никога не бях мислил за това, но сега, въпреки волята си, щях да забогатея, да се обличам като охолен лекар на частна практика, като джентълмен… Всичко най-после щеше да се нареди.

Огорчението, което продължавах да изпитвам, беше неуместно, но не можех да го прогоня, бъдещето ми не бе изглеждало никога така блестящо, но аз все пак не изпитвах радост. Само един човек би се радвал наистина искрено на моя успех. Виждах в този миг лицето му. Седмици подред бях погребвал този образ в глъбините на съзнанието си, но сега не можех да се освободя от него. И внезапно през ожесточението, от което бях обзет, проникна лек и нежен копнеж. Тя бе скъсала окончателно с мен. Продължителното й мълчание доказваше това. Пък и аз й бях изневерил. Но исках да поговоря с нея поне за миг, да й кажа, че съм завършил изследванията си, да чуя поне за миг гласа й.

Затова, въпреки здравия разум, въпреки гордостта, въпреки всичко аз станах, отидох бавно до телефона и след кратко колебание повиках селската болница в Далнейр.