Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Наздраве.

Той държеше в ръце чашката, а погледът му блуждаеше из стаята. В спокойствието му имаше нещо, което ме плашеше.

— Как е Мюриел? — запитах аз.

— Надявам се, че е добре.

— Трябваше да доведете и нея.

Той не мръдна; в тази неподвижност имаше нещо ужасяващо.

— Мюриел ме напусна миналата седмица. Сега е с Ломекс… в Лондон.

Той изрече това така безразлично, че аз просто се задъхах. Настъпи мълчание. Не предполагах, че работите са се развили така зле.

— Каква отвратителна постъпка! — промълвих най-после.

— О, не зная. — Той говореше разумно, с все същото свръхчовешко самообладание. — Ломекс е красив младеж, а Мюриел е все още твърде привлекателна. Освен това никак не е приятно да се живее с мене.

Вдигнах бързо поглед към него. Той продължи унесено, с все същия равен глас:

— Струва ми се, че тя търпя, докато й беше възможно, преди да се влюби в Ломекс.

Чувствах, че трябва да кажа нещо.

— Каква свиня е все пак той!

Спенс поклати глава. Въпреки изпитото уиски беше напълно трезвен.

— Не по-лош навярно от всеки друг. — Той не можа да сдържи дълга, дълбока въздишка. — Преди всичко не трябваше да се женя за нея. Но така отчаяно я обичах! И само Бог знае как се стараех да направя живота й щастлив. Излизахме всеки петък вечер. — Той повтори, като че тия думи му носеха утеха: — Всеки петък вечер.

— Тя ще се върне при вас — казах аз. — И животът ви ще започне отново.

Той ме погледна право в лицето, а усмивката в тъмните му очи беше наистина трагична.

— Не бъдете наивник, Робърт. Всичко е свършено. — Той помълча замислено. — Тя е поискала развод. Желае да бъде свободна. Ще се погрижа да я улесня. Странно, нали… разбирам, че е куха и недостойна… но не мога да я намразя.

Налях още по една чашка и на него, и на себе си. Просто не знаех какво да кажа. И запитах, в напразно усилие да отклоня разговора:

— Ходите ли в института?

— Да. Виждате ли, никой още не знае. Ломекс е в отпуск… а за Мюриел предполагат, че е у сестра си. Но каква полза — работата вече не ме привлича. Аз не съм като вас, Робърт. Не съм създаден да се отдам на научна дейност. — И добави с безразличие: — Не би било толкова лошо, ако не бе ми казала, когато забелязах всичко и се опитах да се обясним: „Остави ме на мира. Противно ми е да те гледам“.

Последва продължително мълчание. После през отворения прозорец долетяха в нощта тихите звуци на тустеп. Спенс обърна въпросително към мене безстрастното си лице.

— Това е месечната вечеринка — казах аз. — За персонала и някои пациенти.

Той се замисли за миг.

— Това би се харесала на Мюриел… Ние танцувахме понякога в петък вечер. Предполагам, че Ломекс ще я извежда.

Той замълча, докато тустепът заглъхна. После остави празната си чашка.

— Време е да си ходя, Робърт.

— О, глупости. Рано е още.

— Трябва да си ходя. Имам среща. В девет часа има много удобен влак.

— Още една чашка тогава?

— Не, благодаря. Искам да не закъснея за срещата.

Предположих, че иска да види адвоката си във връзка с развода. Жал ми беше за него, но не намирах какво да кажа, за да го утеша. Беше девет без двадесет.

Изпратих го до стаичката на вратаря и отворих вратата. Гън бе отишъл на вечеринката.

— Ще дойда до гарата с вас.

Той поклати глава.

— Ако изобщо разбирам нещо на тоя свят, трябва да кажа, че вашето място е в лабораторията.

Хлътналите му страни бяха леко поруменели, а изражението в прекрасните му тъмни очи ме накара да трепна.

— Здрав ли сте, Спенс?

— Напълно. — В гласа му прозвуча едва уловима насмешка.

Мълчание.

Стиснахме си ръце. Когато го погледнах недоверчиво, той се усмихна с някогашната обезобразена усмивка.

— Добра сполука, Робърт… и Бог да ви пази.

Тръгнах бавно назад по алеята. Това, което каза, беше съвсем вярно. Трябваше на всяка цена да свърша работата си, иначе тя щеше да ме довърши. Докато вървях в тъмнината към лабораторията, все още чувах глухите звуци на музиката. Спускаше се обичайната нощна мъгла.

Когато влязох, в бялата прохладна стая беше съвсем тихо, чуваха се само далечните звуци на музиката. Изгоних от съзнанието си всичко, освен работата. Въпреки решетъчните двойни прозорци с матови стъкла мъглата беше проникнала и витаеше като безплътен дух по кръглия таван. Точно под купола, насред покрития с плочи под, на чина стоеше филтърният апарат. Видях, че стъклото беше почти запълнено със светла и прозрачна течност. След миг вече бях захвърлил сакото си, запретнал ръкави и облякъл зацапаната работна блуза. Дойдох до чина, взех колбата и я погледнах със странно, трепетно вълнение. След това се залових усърдно за работа.