Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Накъде?

— Надолу, към фермата… — Стори ми се, че се усмихва. — И обратно.

— Както желаете.

Когато тръгнахме по западната алея, аз изравних стъпките си с нейните, но се държах на разстояние и гледах право пред себе си. Нейният усет за разстояние обаче не беше толкова верен в тъмнината и тя се сблъскваше от време на време с мене. Лекото докосване на бедрата й до моите засилваше още повече мъчителното ожесточение в душата ми.

— Защо не говорите? — запита тя и се засмя тихо. Приличаше на котка, възбудена и придобила нови сили от нощта.

— За какво?

— За каквото и да е. Все едно. Коя е тази звезда над нас?

— Полярната. Потърсете я, когато се залутате в гора.

Тя се засмя отново, не така презрително както досега.

— Има ли изгледи да се залутаме? А не виждате ли случайно Венера?

— Още не.

— Значи… — тя продължаваше да се смее, — все има надежда да я видите.

Не казах нищо. Чувствах се все по-ожесточен, презирах и себе си, и нея, не исках да зная никого и нищо. Този прекалено звънък, неуверен смях я издаде и разкри, че привидното й равнодушие е било от самото начало една срамна, прикрита подмамка.

При завоя на пътеката до самите брястове имаше решетъчна вратичка във висока кирпичена стена. Аз се спрях.

— Дотук ли искахте да дойдете?

Тя загаси цигарата си о вратичката. Аз я улових за раменете и казах:

— Бих искал да ви счупя врата.

— Защо не опитате?

Облегнала глава о зида, тя беше мъртвобледа, а опънатата кожа под очите — още по-синя. Ноздрите й се разтвориха леко. Застиналата усмивка напомняше гримаса. Вълна от отвращение ме заля, но желанието за забрава беше толкова силно, че не можех да го преодолея.

Устните, сухи и нагарчащи от цигарата, се разтвориха по навик. На езика й усетих влакно от тютюн. Дишането й беше по-ускорено от моето.

Лицето на Джин изплува за миг пред мене, после луната залезе зад облак и в притъмнелия кът под брястовете се възцари само разочарование и безнадеждност.

Целият август мина в задушна горещина. При все че поливачката минаваше всяка сутрин, по алеите се вдигаха облаци прах, а листата висяха безжизнено по дърветата. Прониквайки през стъклата на прозорците, по които бръмчеше тихо някоя муха, слънцето придаваше на полутъмните коридори лек и тъжен чар.

Последната вечер на този горещ месец беше толкова задушна, че оставих вратата на лабораторията си полуотворена. Изпотен, със запретнати ръкави и разкопчана яка, аз се бях навел пред дюбосковия колориметър, когато чух зад себе си стъпки.

— Добър вечер, Шенън. — Познах с изненада гласа на Мейтланд. — Не, няма да ви отвлека от работата.

Тя не бе идвала никога тук. Ако се съди по претъпканата с вълна ръкоделна чанта, сигурно се връщаше от обичайните си посещения при мис Индр, по време на които двете жени плетяха и разглеждаха тайно злободневните въпроси на Истършоус. Тя дръпна стол и седна до мене.

— Как върви работата ви?

Оставих писалката и потърках уморените си, леко зачервени очи. Усещах как лявата ми вежда играе. И отвърнах кратко:

— След няколко часа ще я завърша.

— Много се радвам. Предполагах, че сте вече към края.

Тя не се засегна от неразговорчивостта ми. Не мога да кажа, че Мейтланд ми беше неприятна, но присъствието й тъкмо сега ми досаждаше. Когато я погледнах по-внимателно, забелязах, че луничавото й лице е сериозно, очите зад виолетовите очила ме гледат втренчено и тя явно се чуди как да заговори.

— Не обичам да се меся в чуждите работи, Шенън… Въпреки дръзката си външност, аз съм по-скоро слабо, жалко същество. И се чудя да се осмеля ли да ви дам един съвет.

Загледах я наистина изумен. Тя продължи с официална важност, която само засили раздразнението ми:

— Много е важно, Шенън, човек да намери мястото си в живота. Да вземем например мене — при все че съм съвсем безинтересен случай. Аз съм ирландка, както знаете, но сега съм англичанка, защото родът ми се е заселил някога в Уексфорд, в имение, което е било подарено на прадедите ми от Кромуел. От триста години насам ние, Мейтландовци, живеем там усамотени, чужди, отделени с прегради от кръв и сълзи от останалите жители, два пъти през живота на пет поколения имотът ни е бил изгарян и ние чезнем неусетно, бавно, неотвратимо, поглъщани сякаш от морска мъгла, която разяжда душата.

Последва мълчание. Аз я погледнах студено.

— Но вие, както изглежда, сте избягнала тази злополучна съдба.

— Да, Шенън. Избягнах я. Само защото се измъкнах оттам.