Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

В коридора се чуха стъпки, след миг прозорчето се вдигна и в него се показаха главата и раменете на сестра Стенуей.

— Готово ли е? — запита тя.

— Една минутка — отвърнах кратко аз.

Тя остана да чака, докато изпълнявах последните поръчки по списъка за западното крило.

— Не ходите ли в черква?

— Не — отвърнах аз. — А вие?

— Денят е премного хубав. Освен това, нямам този навик.

Погледнах я. Тя срещна погледа ми без каквато и да е видима промяна в безизразното лице. Лъскавият черен бретон със синкави отблясъци се спускаше под формената шапчица върху бялото чело. Научил бях, че през време на войната е била омъжена за летец, който по-късно се развел с нея. Но това не я вълнуваше, както изглежда. Човек не можеше никога да разбере какви са чувствата й, нищо като че ли не можеше да наруши безразличното държане и пълното й равнодушие, сякаш животът не струваше ни пукната пара и трябваше да се изживее безгрижно или просто да се захвърли.

— Не сте идвал нито веднъж в нашата гостна. — Тя говореше преднамерено бавно, сякаш се подиграваше. — Сестра Шед се чувства много засегната от това.

— Нямах време.

Извинението би ме изказано малко рязко.

— Защо не наминете тази вечер? Откъде знаете — може пък да ви хареса.

В гласа й прозвуча леко предизвикателство, което раздразни веднага изтощените ми нерви. Погледнах я намръщено и настойчиво. Големите й очи гледаха не само насмешливо, но и многозначително.

— Добре — казах неочаквано аз. — Ще дойда.

Тя се усмихна леко и продължи да ме гледа, докато прибираше лекарствата, които бях наредил на гишето. После си тръгна, без да продума. Бавните й движения бяха нехайни, изпълнени с чувствена нега.

През целия ден бях неспокоен и разстроен. След обеда записах състоянието на болните от източното крило на мъжкото отделение, а в три часа занесох дневника в жилището на доктор Гудол, в предното крило на главната сграда.

Отвори ми възрастна прислужница, която се върна да съобщи за идването ми и след миг дойде да каже, че управителят си почива, но въпреки това ще ме приеме. Последвах я в кабинета му, просторна неподредена стая с ламперии от някакво кафяво дърво, осветявана само чрез едно готическо прозорче с жълтеникави стъкла в оловни рамки и нарисувани гербове. Завит с карирано одеяло, доктор Гудол лежеше на диван до голямата камина.

— Трябва да ме извините, доктор Шенън. Почувствах се недобре след богослужението и взех здрава доза морфин. — Той изказа това съвсем просто, с натежал поглед в свитото от болки жълтеникаво лице. — Монтен ли сравняваше жлъчните колики с мъките на осъдените грешници? И аз съм от тия страдалци.

Той остави книгата, която му подадох, и ме погледна втренчено изпод натежалите клепачи.

— Изглежда, че се чувствате добре у нас. Радвам се. Не обичам да сменям персонала си. Ние имаме тук големи възможности, доктор Шенън… в нашата малка планета. — Той замълча със замечтано, странно унесено изражение. — Не ви ли е минало през ум, че сме някакво особено племе, със собствени закони и обичаи, добродетели и пороци, обществени и интелектуални класи, със собствено реагиране срещу трудностите в живота? Хората от другия свят не ни разбират, присмиват ни се, може би се страхуват от нас. Но ние сме въпреки това граждани на вселената, символ на човешката несъкрушимост пред силите на природата и съдбата.

Сърцето ми замря неволно, когато той се наведе към мене и продължи с все същия унесен блясък в тъмните, мънички зеници.

— Моята задача, доктор Шенън, целта на живота ми е да създам едно ново общество от тия болни, загубени хора. Трудно… О, да! Но не и непостижимо. А какви възможности, докторе!… Когато привършите сегашните си изследвания, мога да ви представя невероятно широко поле за научна дейност. Ние едва започваме да разбираме болестите, от които страдат нашите пациенти. Мозъкът, доктор Шенън, човешкият мозък, с цялата своя тайнственост и величие, розов и прозрачен, който блести като прекрасен плод в тъничките си обвивки, в черепната кухина… Какъв сюжет за проучвания… каква омагьосваща тайна за разгадаване!

В гласа му звучеше възторг. За миг помислих, че ще отлети в още по-замайващи висини, но макар и може би с усилие, той се овладя. Погледна ме бързо, помълча за миг и ме освободи с мрачна, подкупваща усмивка.

— Не работете прекалено, докторе. Човек трябва да отдава от време на време заслуженото и на чувствата си.

Излязох от дома му още по-объркан, очарован, възбуден и смутен. Той упражняваше винаги такова въздействие върху ми. Но тази вечер то беше по-силно от всеки друг път.