Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Къде?

Тя се поизчерви, но не отвърна поглед.

— В Далнейр.

— В селската болница ли? — Изненадата надделя над отчаянието.

— Да.

Седях занемял и сломен.

Тя продължи:

— Пак имат свободно място. И решили да вземат за разнообразие лекарка… за кратковременен опит. Препоръчана бях на управителния съвет от управителката.

Макар и сразен от вестта за заминаването й, аз се опитвах все пак да си я представя в познатата обстановка, из болничните зали и коридори, в същото жилище, което бях заемал сам. Най-после промълвих сломено:

— Сприятелила си се с управителката. Сприятеляваш се с всички, освен с мене.

Тя въздъхна тежко. И ми отправи странна, неестествена усмивка.

— Ако не бяхме се срещали изобщо… щеше да е много по-добре. За нас всичко се превръща в наказание.

Отгатнах какво има предвид. Но при все че очите ми бяха пълни със сълзи и сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, отвърнах с последно отчаяно усилие:

— Аз няма да се откажа от теб.

Тя беше привидно спокойна, но по страните й се стичаха сълзи.

— Робърт… аз ще се омъжа за Малкълм Ходн.

Погледнах я смразен. И едва можах да промълвя:

— О, не… не… та ти не го обичаш.

— Не, обичам го. — Бледа и трепереща, тя се защитаваше с тръпнещо отчаяние. — Той е достоен и почтен човек. Израснали сме заедно, заедно сме ходили на училище, в неделното училище. Ходим в една и съща църква. Имаме едни и същи цели и задачи, той е във всяко отношение подходящ за мене. Ще се оженим и ще заминем заедно с „Алгоа“, аз като лекарка, а Малкълм като главен учител в училището на колонията.

Преглътнах огромния камък, който бе застанал в гърлото ми.

— Това не може да бъде — промълвих едва чуто аз. — То е просто сън.

— Сън е днешният ден, Робърт. Трябва да се върнем в действителността.

Притиснах безпомощно с пестници челото си, а Джин наистина се разплака.

Това бе вече непоносимо. Аз скочих. В същия миг стана и тя, без да вижда нещо от плач, подтикната сякаш от подсъзнателно желание да избяга. Сблъскахме се. Тя остана за миг в обятията ми, продължавайки да плаче сърцераздирателно, докато моето сърце се задушаваше от безумно опиянение и радост. Но когато я притиснах по-близо до себе си, тя събра изведнъж всичките си сили и се отскубна рязко.

— Не… Робърт… не.

Тревогата в лицето и във всяко очертание на крехкото й, огъващо се тяло, ме приковаха на място.

— Джин.

— Не, не… никога вече… никога.

Тя не можеше да овладее риданията, които я задушаваха, разкъсваха сърцето ми и пробуждаха безумно желание да я утеша в обятията си. Но сломеният, измъчен и все пак непреклонен поглед, бликнал от глъбините на душата й в блестящите от сълзи очи, изсмука полека всичките ми надежди. Пламенните любовни слова, които възнамерявах да кажа, замряха на устните ми. Ръцете, протегнати към нея, се отпуснаха. Главата ми забуча глухо и тежко.

Тя изтри най-сетне рязко сълзите с опакото на ръката си, после прекара кърпичка по устните си. Помогнах й с окаменяло лице да облече шлифера си.

— Ще те изпратя до вратата.

Стигнахме до къщичката на вратаря, без да проговорим. Ручеите, които се стичаха по алеята, шепнеха като живи, а нашите стъпки замираха в мократа пръст. Спряхме се пред входа. Взех пръстите й, измокрени от дъжда и сълзите, но тя побърза да ги освободи.

— Сбогом, Робърт.

Погледнах я сякаш за последен път. Някаква кола профуча по шосето отвън.

— Сбогом.

Тя политна при тия думи, но се съвзе с леко потреперване и тръгна бързо, без да се обърне, като се мръщеше, за да не се разплаче. В следния миг тежката врата се затвори с трясък; Джин си бе отишла.

Тръгнах назад, намръщен и отчаян. Мръкваше, дъждът най-после бе престанал. Небето над западния кръгозор беше синьо-червеникаво, като че залязващото слънце бе извършило убийство в облаците. Вечерният рог прозвуча внезапно над притихналия приют и знамето започна да се спуска бавно, бавно по високата флаг мачта на хълма, а изправената самотна фигура на натоварения с тази длъжност болен, застанал неподвижно „за почест“, се очерта на върха.

„Да живее Истършоус!“, помислих горчиво аз.

Когато се върнах в стаята си, огънят в камината бе почти угаснал. И аз загледах тъмносивата пепел.

Беше неделя, въздухът на Истършоус се огласяше от камбанния звън на обвитата в бръшлян черква. За да утежни сякаш още повече мрачното ми настроение, утрото беше светло и топло. А в каменните вази на оградената с парапет тераса гераниуми и бегонии чертаеха пъстри арабески.