Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Няма защо да става такова нещо.

— О, така мислите вие. Позволете да ви задам само един въпрос. Бихте ли се съгласил да ходите на богослужение в храма, където ходи Джин?

— Не.

— Разбира се. Как можете да очаквате тогава, че тя ще отиде във вашия?

— Работата е, че аз не очаквам такова нещо. Нямам намерение да й налагам каквото и да е. Всеки от нас ще има пълна свобода на мисъл и действие.

Той поклати глава, явно неубеден.

— Хубава теория, Шенън. Но на практика няма да излезе нищо. Има безброй поводи за търкания. Ами децата? Попитайте вашия свещеник. И той ще ви каже, че съм прав. Вашата църква е гледала всякога с лошо око на смесените бракове.

— Някои от тях са били сполучливи — настоявах упорито аз. — Ние ще бъдем щастливи.

— За кратко време, може би — каза почти съчувствено той. — А след пет години, помислете само… някой случайно чут химн, някоя процесия по улицата, някой спомен от детинството й, съзнанието за това, което е пожертвала… и тя ще ви погледне с омраза.

Думите му кънтяха в ушите ми като погребален звън. В настъпилото мълчание чух тежкото плющене на знамето, предадено чрез мачтата, която трептеше и се огъваше, сякаш се бореше за живот.

— Вярвайте ми, Шенън, аз се старая да мисля само за Джин. Днес тя отново се чувстваше почти щастлива, преди да се появите вие. Нима искате вечно да й причинявате страдание? О, аз зная, че сте много добър! Казвам ви го като мъж на мъж, Шенън, уверен съм, че доброто у вас ще надделее.

Той извади часовника си от роговото му калъфче, погледна го и заяви по-меко:

— Устроихме едно малко празненство в чест на Джин. Обед в хотел Уиндзор. — Той помълча. — При по-други обстоятелства бих се радвал да бъдете заедно с нас. Имате ли да ме запитате нещо?

— Не — казах аз.

Той стана, стисна крепко и снизходително ръката ми над лакътя и се отдалечи с уверена, твърда стъпка. Останах на същото място, заслушан в напевното плющене на знамето, усамотен поради собствените си постъпки, стремейки се да не мразя Малкълм, потиснат все повече и повече от чувството, че съм отхвърлен от всички. Група добре облечени гости ме погледнаха любопитно, минавайки край мене, после отвърнаха учтиво глава.

След продължителния чар на хубавото време в четвъртък осъмнахме с влага и мъгла. Очаквах с трепет да се изясни, но слънцето остана скрито в облаци дори по пладне и макар да не валеше силен дъжд, полянките бяха мокри, а по пътеките се отцеждаха капки от дърветата.

Развълнуван и нетърпелив, аз отидох в къщата на вратаря още щом се наобядвах. Дошъл бях рано, но Джин ме бе изпреварила и седеше самотна и разстроена в чакалнята, която близките на пациентите от източното крило бяха изпълнили с глъч и изпарения, защото днес беше ден за свиждания.

Бързайки да я изведа по-скоро оттук, аз тръгнах към нея и щях да я уловя за ръка, ако тя не бе станала веднага.

— Защо не каза на вратаря да ми телефонира?

— Вината е само моя. — Тя ми се усмихна с едва уловима, неуверена усмивка. — Дойдох с влак, който тръгваше по-рано. Малко мъчно беше да се измъкна от къщи, а като нямах никаква друга работа, дойдох направо тук.

— Да бях знаел…

— Няма значение. Не исках да те безпокоя. Но биха могли да ми позволят поне да се поразходя из градината.

— Как да ти кажа — запънах да обяснявам аз, — тук са длъжни да вземат известни предпазни мерки. Все едно че влизаш от една държава в друга. Ние сме една особена пасмина. Но ако бе казала на Гън, че си лекарка, той щеше да те пусне веднага.

Въпреки всичките ми старания да я измъкна от унинието, тя си оставаше мълчалива и далечна, съвсем дребничка и самотна в своя шлифер и мека шапчица със сиво перо, оросено с дъждовни капчици. Изпитвах мъчителен копнеж по нея. Но се стараех да придам спокойно изражение на напрегнатите си черти.

— Както и да е… — промених разговора аз. — Важното е, че дойде… че сме заедно.

— Да — потвърди покорно тя. — Жалко само, че е толкова влажно.

Тръгнахме мълчаливо по пътеката в южното крило, покрай тиролската хижичка с измокрения покрив, под оцеждащите се дървета, приведени безгласно към мократа алея, сякаш се бяха изплашили от дъжда.

Лошото време тежеше угнетително над нас и замъгляваше всички очертания в нашия самотен и безшумен град. Нямаше ли най-после тя да проговори?

Наближавахме вече главното здание, когато тя вдигна бавно поглед, после — забелязала нещо зад мене — изписка уплашено.

Група мъже от източното крило, водени от Скемън и помощника му Броган, изникнаха из мъглата и се насочиха в строй към нас. Бяха излезли просто да се поразходят, но когато мрачните фигури ни наближиха в гъсти редици, удряйки в такт по ситния чакъл, Джин затвори очи, спря се и не мръдна, докато звукът на тежките им стъпки не заглъхна в сивата мъгла.