Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Вземете от доктор Шенън превързочни материали за източното крило, сестро. После елате да ми помогнете в стаята за бельото.

Щом останахме със сестра Стенуей насаме, атмосферата се промени, придобивайки едва уловимо по-неофициален тон. Тя подаде мълчаливо кошницата си и ме погледна бегло.

— Имате ли нещо против, ако седна?

Казах, че нямам. Предположих, че иска да поговори с мене, а и въпреки правилото ми да не се заглеждам в сестрите, тукашната обстановка ме бе дотолкова разстроила, та чувствах нужда от малко разговор.

Седнала на масата, тя ме погледна с безразлично, малко насмешливо изражение. Не можеше да се каже, че е хубава: беше много бледа, с плътни, безкръвни устни, широки плоски скули и сплеснат нос. Но беше все пак привлекателна. Под очите й имаше синкави сенки, кожата беше гладка и опъната. Черният бретон имаше синкави отблясъци.

— И така — запита студено тя, — какво ви доведе в Истършоус?

Отвърнах в същия тон:

— Желанието да си почина.

— И ще успеете. Това място е истинска морга.

— При това доста старомодна.

— Построена е преди едно столетие. Не мисля, че се е изменила особено много оттогава.

— Не прилагат ли съвременни методи на лечение?

— О, да. Но не и горкият Полфри. Той само яде, спи и тананика. А Мейтланд се поти да прилага и водолечение, и шокова терапия, и психоанализа. Тя е много трудолюбива, добронамерена, изобщо почтена жена. Разбирането на Гудол е най-правилно. Той не се меси в работата на никой. Но иска болните да бъдат лекувани и един вид помага в това, като се преструва, че ги смята за нормални.

— Гудол ми се хареса. Видях го снощи.

— Той е добър. Но сам е малко смахнат. — Тя ме погледна насмешливо. — На всички дъската ни хлопа по малко.

Дадох й всичко изписано за източното крило — марля, бинтове и гутаперка, валериан, бром и хлоралхидрат. Никога досега не бях имал работа с паралдехид, и когато отпуших стъклото, миризмата на етера ме замая.

— Силно лекарство.

— Да. Може да ви раздруса. Не е лошо за изтрезняване.

Тя се засмя кратко на моето изненадано изражение и пъхна под ръка дръжката на кошницата. Когато тръгна към вратата, ме погледна все така косо със своята особена, предизвикателна полуусмивка.

— Тук не е много лошо, когато човек свикне. Някои дори прекарват много добре. Прескочете към нашата приемна, когато ви стане скучно.

Когато си отиде, усетих, че съм се намръщил. Тя не ме учуди. При все че беше съвсем млада, свободното й държане, сините кръгове под очите, чипото безизразно лице, което не издаваше нищо, подсказваше един пълен с приключения живот.

В три часа бях свършил вече задълженията си в аптеката и можех да започна собствената си работа. Въздъхнах с облекчение и излязох навън. Но се спрях изведнъж, стреснат от гледката, която се разкри пред мене.

Група джентълмени, строени от главния надзирател Скемън, играеха на кегли на полянката пред терасата и ако се съди по честите им възклицания, играта им беше много занимателна. Игрищата за тенис зад тиролската хижичка бяха също оживени; там Полфри беше съдия на мача. От самия павилион долитаха звуци от духова музика: приятни малки откъслеци, рулади и ралентанди из някакъв марш от Суза, които сочеха, че истършоуският оркестър има репетиция. Гледката се освежаваше от група дами, които се разхождаха превзето — някои дори със слънчобрани — заедно със сестра Шед из овощната градина. Но не всички тук се забавляваха. Застанали на равни разстояния един от друг, голяма група мъже от източното крило прекопаваха усърдно и умело новозасадени лехи в задния двор.

Дълго наблюдавах тази гледка, докато най-после усетих, че ме обзема страшна уплаха. Повторение и засилване на чувството, което ме бе смутило още щом стъпих в това място. Тук беше приятно, чисто и все пак непоносимо. Възможно е нервите ми да не бяха в ред, но аз не можех вече да понасям Истършоус, коридорите с имена от Кримската война, джентълмените из тях, Полфри, закачения на желязна верижка ключ, вратите без дръжки, миризмата на дезинфекционни средства и така нататък. Усещах странно, неясно замайване в тила. Обърнах се рязко, отидох право в лабораторията и заключих вратата. Когато затварях прозореца, за да не чувам далечните викове на играчите на кегли, почувствах се смазан от ужасния гнет на изоставеност и самота. Обзе ме внезапен, отчаян, непобедим копнеж по Джин. Какво търсех в това прокълнато място! Би трябвало да съм при нея. Би трябвало да сме заедно, не бих издържал тук… сам.