Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Но най-после се овладях и се залових за последния етап от работата си.

Рано сутринта на тридесет и първи юли, дата, която така нетърпеливо си записах и очаквах, поисках разрешение от доктор Гудол и тръгнах за тържественото раздаване на дипломите в университета. При все че Полфри се бе опитвал от време на време да ме завлече на някоя от любимите си опери, а Мейтланд неведнъж намекваше, че трябва да „поизляза“, погълнат от работата си в лабораторията, не бях напускал ни веднъж заведението, откакто бях дошъл. Започнал бях да свиквам с него. Стори ми се дори невероятно, че съм отново в трамвай, а коли и хора се движат свободно из улиците.

Когато стигнах към единадесет часа до върха на Фенър Хил, залата Морей, вече препълнена със студенти и техни роднини, шумеше от обичайните в такъв случай нетърпеливи гласове; плесенясалата й тържественост се нарушаваше от време на време от проявите на по-млади и буйни студенти, които пееха студентски песни, ревяха, мяукаха, обсипваха се с конфети. Всичко това ми се стори глупава детинщина. Не влязох вътре, а се сврях сред струпаното до вратата множество с надежда да видя Спенс или Ломекс, а същевременно оглеждах напрегнато и неспокойно балконите и залата.

Джин не се виждаше. Но внезапно зърнах сред това море от хора семейството й — бащата, майката и Люк, седнали на втория ред от балкона вляво, заедно с Малкълм Ходн. Всички бяха в празнично облекло и се навеждаха така нетърпеливо, с такова оживление, радост, гордост и очакване, че трябваше да направя усилие да потисна неволно изникналото чувство на омраза към тях. Скрих се зад най-близкия стълб.

В това време някакъв едър зрител използва сръчно дъждобрана си, настани се до мене, после ахна победоносно и ме побутна.

— Здравейте, драги доктор Робърт Шенън.

Озовал се бях пред неизчерпаемия извор на бъбривост и добродушие, вечно сияещия Лал Чатърджи.

— Какво рядко удоволствие да ви видя, сър! В „Ротсей“ чувстваме непрестанно отсъствието ви. Но следим, разбира се, с интерес кариерата ви. Какво блестящо събрание днес, нали?

— Да, наистина блестящо — съгласих се без въодушевление.

— Моля, моля, сър! Без пренебрежение към нашата Алма матер. — Забележките му се прекъсваха от кратки изръмжавания, когато някой от напиращото множество го блъснеше с лакът в корема. — При все че сам не се дипломирам днес — надявам се и това да стане скоро — това блестящо тържество много ме радва. Ни веднъж не съм го пропуснал през последните десет години. Елате, сър. Да се промъкнем ли напред и да си намерим две съседни места в първите редици?

— Аз мисля да почакам тук. Търся Спенс и Ломекс.

В това време огромният орган над нас гръмна и заглуши всички останали звуци; разбрала, че тържеството вече започва, нова вълна зрители нахлу в залата и ни раздели, повличайки Бабу към централната пътека.

Успях да запазя мястото си, докато ректорът произнесе краткото си слово и започна да „увенчава“ с докторска титла дългото шествие завършващи, подпомогнат от професор Ъшер, застанал до него с пергаментовите дипломи. Но тълпата не ми позволяваше да видя зрелището; всъщност и не исках да го видя изцяло, а само поглеждах към балкона, където седяха Ходн и семейство Лоу, които се усмихваха и ръкопляскаха, докато най-после почувствах, че не мога повече да ги понасям. Въпреки недоволството и съпротивата на хората около мен, аз се измъкнах от залата. В един ъгъл на покритата колонна галерия имаше телефонна кабинка; подчинявайки се на внезапен порив, влязох и позвъних в Института по патология. Спенс не беше там. Не можах да го намеря и у дома му. Телефонът звънеше, но никой не отговаряше.

След тази несполука излязох от кабинката и тръгнах полека по изтърканата каменна стълба към гардеробната на горния етаж. Оттук, срещу такса от половин гвинея, студентите вземаха под наем мантиите и шапчиците си и аз знаех, че след тържеството Джин ще дойде да върне заетите вещи. Това беше единственото място, където можех да се надявам, че ще я видя насаме, затова седнах да я чакам в един ъгъл до дългия дървен парапет.

Угнетен и разстроен от неизбежните ръкопляскания, които избухваха долу всеки тридесет секунди, аз потънах в още по-горчива мъка. Втурването на група студенти ме накара да вдигна внезапно глава и почти веднага зърнах между тях Джин, която тичаше по коридора с мантия върху новия кафяв костюм, с нови кафяви чорапи и обувки. Поруменяла от възбуда, тя разговаряше така оживено с друга девойка, че това моментно настроение прониза сърцето ми след няколкоседмичната раздяла. Защото аз я обичах и ми се щеше да я видя обляна в сълзи.