Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Той беше дълъг, просторен, тих и светъл, с редица високи прозорци от едната страна и десетки врати за отделните спални — от другата. Мебелите бяха и тук, както долу, в хола, с мозаична украса, килимите и завесите разкошни, макар и по-избелели. Много кресла, лавици с книги и списания, в един ъгъл въртящо се земно кълбо. Обстановката напомняше удобен, малко старинен клуб, където се носеше лъх на изминали години, сапун, мебелна политура и леко ухание на сашета за бельо.

Двадесетина мъже се наслаждаваха спокойно на тия удобства. Най-близо до входа двама души играеха шах. Друг въртеше замислено с пръст земното кълбо. Неколцина четяха утринни вестници. Трети просто седяха, спокойно изправени в креслата си.

Полфри прегледа набързо подадения от Скемън доклад и се понесе весело напред.

— Добро утро, джентълмени. Добре ли върви играта! — Той сложи усмихнато и дружелюбно ръце върху раменете на двамата шахматисти. — Навън е великолепен ден. Обещавам ви, че разходката ще бъде много приятна. Ей сега ще се върна… и ще излезем.

Той продължи по коридора, като се спираше тук-там, шегуваше се и раздаваше любезни съвети. Макар и малко еднообразна, словоохотливостта му не престана нито за миг. Оплакванията изслушваше съчувствено и снизходително. От време на време си тананикаше тихо. Но не пропиляваше нито минута в тази бърза обиколка.

Следващият коридор се наричаше „Алма“, след него дойде „Инкерман“; бяха всичко шест и когато излязохме най-после в хола на приземния етаж, след като бяхме приключили обиколката си, часът наближаваше един. Полфри ме изведе незабавно на чист въздух, а след това отидохме през терасата в западното крило, където ни чакаше обедът.

— Да не пропусна, Шенън. Може би трябва да ви предупредя… Мейтланд и икономката ни мис Индр образуват едно здраво обединено дружество за взаимно възхищение. И не ме обичат много. — Изявлението бе направено безгрижно. — Това никак не ме трогва. Но то е още едно основание да се поддържаме и ние.

В малка добре мебелирана приемна до хола на западното крило от женското отделение, която служеше и за трапезария, мис Индр и Мейтланд чакаха вече до четвъртита маса с прекрасна покривка и сребърни прибори за четирима. Икономката, слаба, повехнала петдесетинагодишна жена с аристократична външност, безукорна и нежна, в синя униформена рокля от воалаж с бели маншети и яка — ме поздрави с леко, равнодушно кимване.

Когато седнахме, двете жени размениха бегло многозначителни погледи и прошепнати забележки. Обедът мина в напрегната и неприятна обстановка. След супата донесоха печено, оставиха го пред Полфри, който го разряза несръчно и го разпредели с глухо тананикане в чиниите. Мейтланд казваше от време на време с чисто мъжка безцеремонност някоя парлива забележка по мой адрес. Запита дори дали не бих приготвил следобед лекарствата за обща употреба на дежурната й сестра. Веднъж-дваж, когато Полфри заговорваше, тя поглеждаше насмешливо към мис Индр.

Угнетен от утринните впечатления и от неочакваната трудност да се приспособя към тази странна обстановка, аз мълчах. Щом Полфри стана след десерта, като смънка някакво извинение, аз го последвах на терасата.

— Тия жени! — извика той. — Нали ви казах! Не мога да ги понасям, Шенън. Мразя всъщност всички жени. Благодаря на Бога, че никога в живота си не съм имал нищо общо с тях.

Той хукна да поеме дежурството в общата трапезария, а аз тръгнах със смесени чувства към аптеката.

Тук ме чакаха официално сестра Шед и още една по-млада. Шед беше възгруба жена на средна възраст, с огромен бюст и добродушен поглед. Когато влязох, тя поглеждаше часовника си, забоден на престилката й.

— Добър ден, докторе. Това е сестра Стенуей. Можем ли да получим лекарствата!

Докато Шед оставяше на масата празната кошница, другата сестра ме погледна крадешком и по бледото, сериозно, плоско лице пробягна лека усмивка. Тя беше към двадесет и пет годишна, тъмнокоса, равнодушна, с венчална халка на дясната ръка.

— Позволете да ви покажа кое къде е — каза Шед. — Приятел в нужна се познава.

Скоро открих, че сестра Шед има голям запас от поговорки от рода на „Не по врат, а по шия“, „Не гърми, а трещи“, „Покрито мляко котка го не лочи“, които непрестанно и дълбокомислено изричаше. Тя ми помогна да напълним кошницата с общоприетите, главно сънотворни специалитети; после погледна отново забодения часовник и си тръгна, казвайки през рамо на Стенуей с дружески благосклонния тон, който имаше към нея: