Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Въпреки потвърдените вече уверения от страна на професор Чалис, че заведението е най-доброто от този род, все още ме смущаваше смътно безпокойство. Лекарите са склонни да се отнасят винаги малко недоверчиво към службата в приютите за душевноболни, като към нещо извън нормалния ред на нещата. И между психиатрите има, разбира се, великолепни хора, но има и явни чудаци, които стават все по-странни с течение на времето. Животът в тези заведения е лек и немалко отломки измежду лекарите попадат в него. Освен това, веднъж влязъл, човек не може лесно да се измъкне. Направо казано, някои душевни заболявания са „заразителни“ като инфекциозни болести.

Но аз трябваше да приема тези рискове. Станах рязко. Леглото ми, старателно приготвено за спане, разкриваше тънко и чисто бельо, каквото не бях имал досега. Взех чантата иззад дивана, извадих всичко и наредих колкото се може по-добре донесените учебници, книжа и малобройни жалки вещи. От неизвестния ми предшественик, който не бе си дал труда да изнесе цялото си имущество, бяха останали половин кутия цигари, овехтяла хавлия на червени черти, няколко романа и разни нехайно разхвърлени непотребни вещи.

Аз притежавах само една малка снимка в евтина рамка с паспарту — моментална снимка, направена в слънчев ден из блатата край Гаури: едно простодушно, откровено, загоряло личице, с развени от вятъра къдри и дръзко вирната брадичка… с тъмни засмени очи… Можеше ли да повярва човек?… Наистина засмени от странно, непринудено щастие. Дали се смееха и сега? Във всеки случай, когато оставих снимката на камината до часовника, те не ми отвърнаха с усмивка. Тогава отидох до библиотеката и със странно, втренчено изражение отбелязах на календара датата 31 юли.

В същия миг бързо почукване на вратата ме накара да трепна неволно и щом видях високата изправена фигура на прага, разбрах, че този посетител е управителят на болницата.

— Добър вечер, доктор Шенън. — Гласът беше мек, леко задъхан. — Добре дошли в Истършоус.

Висок и тромав, доктор Гудол изглеждаше уморен и отпуснат; отдавна нестриганите му посивели коси падаха в безредие върху яката. Лицето му беше продълговато, оловносиво, с доста голям нос и издадена брадичка, с пожълтели от жълтеница очи под натежали клепачи; макар и отвисоко, тези очи гледаха с дълбоко човечен, топъл, разбиращ поглед и разкриваха странна хипнотична мощ.

— Много съм слушал за вас от професор Чалис. — Той се усмихна замислено. — Сетих се, че може би бързате да видите лабораторията си.

И ме покани с ръка да го последвам. Слязохме. По един постлан с плочи коридор, осветен с електрически лампи в матови глобуси, стигнахме доста далеко от главната сграда, после се изкачихме по един наклон в малък вътрешен двор, ограден с високи зидове. Доктор Гудол отключи мълчаливо някаква врата и завъртя електрическия ключ.

— Пристигнахме, доктор Шенън. Надявам се, че ще ви задоволи.

Не можех да заговоря. Можех само да се оглеждам около себе си, онемял от изумление. Надявал се бях, разбира се, да намеря една сносна лаборатория, при все че поради досегашните си опити не смеех много да разчитам на такова нещо. Но това, което виждах, надвишаваше и най-смелите ми очаквания. Това беше най-прекрасната малка лаборатория, която бях виждал досега, по-хубава дори от тази в института; полица над полица с всякакви реактиви, Икстонов скопометър, термостати, електрическа мелничка, стерилизационен автоклав — всичко подредено без оглед на средствата — като се почне от облицованите с полички стени и се свърши с последната градуирана стъклена епруветка.

— Страхувам се — забеляза меко Гудол, сякаш искаше да се извини, — че не е била използвана често. И някои апарати се нуждаят може би от поправка.

— Но тя е съвършена. — Гласът ми измени.

Той се усмихна вяло.

— Скорошно нововъведение. Когато я обзавеждахме, взехме най-добри специалисти. Радвам се, че някой ще я използва.

После все така вяло и съчувствено добави:

— Ние очакваме големи дела от вас. Аз съм самотен ерген, доктор Шенън. Истършоус ми е детето. Ще ме ощастливите, ако го прославите.

Тръгнахме обратно. В хола, пред стълбището, което водеше към моите стаи, той се спря и ме погледна отново изпод тежко отпуснатите клепачи.

— Надявам се, че сте доволен от това, което Истършоус може да направи за вас. Удобно ли е жилището ви?

— Повече от удобно.

Ново замълчаване.

— Лека нощ тогава, доктор Шенън.

— Лека нощ.