Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Когато си отиде, аз се прибрах в стаята си, замаян от срещата с тази странна, привлекателна личност.

Съблякох се бавно, взех една топла баня и си легнах. Заспивах вече, когато внезапен страдалчески вик прониза потискащата тишина. Напомняше зловещия, отчаян вик на кукумявка. Знаех, че не е кукумявка, но все пак не се разтревожих. В съзнанието ми нямаше вече място за страх.

Викът се повтори и заглъхна бавно във външния мрак.

На другата сутрин от желязното балконче, което преграждаше прозореца ми, можах да огледам внушителния вид на Истършоус.

Светналата в утринния въздух огромна сграда от сив гранит приличаше на замък със зъбчатите си стени и четирите масивни кули. Отпред имаше широка тераса с парапет, с фонтан в средата и с красиво изработена ограда от чемширово дърво. Зад терасата се простираше полянка, затворена с лехи от рози, откъдето започваше игрище с тиролска хижичка за почивка. Зелената площ беше прорязана по всички направления от пътеки, а високият каменен зид, който ограждаше просторен кът, му придаваше уютната самотност на благородническо имение.

Обръснах се, облякох се и когато часовникът удари осем, отидох да закуся с доктор Полфри. В гостната на горния етаж от източното крило на мъжкото отделение намерих нисък, пълничък, червендалест плешив мъж на петдесетина години, който ядеше усърдно зад утринния вестник. Погледите ни се срещнаха.

— Заповядайте, драги колега. — Продължавайки да яде, той ми махна с ръка и завърши поздрава, като пъхна в устата си хапка препечен хляб с масло. — Вие сте Шенън, то се знае. Аз съм Полфри — единбургец, завършил в деветдесет и девета. Там има кеджери 8 8 Индийско ястие, приготвено от лук, ориз, счукани зърна от бобови растения и яйца. — Бел.пр. , бекон и яйца… А тук… кафе. Прекрасна сутрин… синьо небе и прозрачен въздух… Истински истършоуски ден, както казваме тук.

Полфри изглеждаше сърдечен, безобиден и малко занесен, с гладки надути бузи, които се тресяха като желе при всяко негово движение. Беше чистоплътен, с добре гледани ръце, с колосани ръкавели и позлатено пенсне, което висеше на провесена от шията невидима верижка. Няколко светли, леко къносани кичури, бяха грижливо причесани през темето откъм редките ивици коса, останала зад ушите. Той изтриваше постоянно със салфетката своите розови устни и бели мустаци.

— Трябваше да се запозная с вас снощи, но не бях тук. Бях по света, както казваме тук. На опера. Кармен. Ах, чудният, нещастен Бизе! Като помисли човек, че е умрял с разбито сърце след провалянето на премиерата в Опера комик, без да си представи дори какъв блестящ успех ще има по-късно творбата му! Слушах Бреслер-Джианоли, Леман, Мери Гардън, Дестин… Де Решке в ролята на дон Хосе, Амато в ролята на Ескамильо. Имаме шанс, че Карл Роза ще бъде цял сезон в Уинтън. — Той затананика няколко такта от песента на тореадора, като удряше в такт с пръстите си по оставения пред него „Хералд“. — Критиците казват, че Скоти пяла добре. Разбира се! Ах, какъв миг, когато Микаела, олицетворение на нежността, влиза в дивата скалиста клисура, където е лагерът на контрабандистите! „Мъча се да вярвам, че не треперя!“ Вълшебно… мелодично… великолепно! Обичате ли музиката?

Смънках нещо неразбираемо.

— Ах, трябва да идвате при мен в залата с пианото. Почти всяка вечер съм там да подрънкам нещо. Трябва да ви призная, че музиката е най-голямото ми удоволствие. В живота си наброявам три велики момента… когато чух Пати в „Сицилианска вечерня“, Гали-Курчи в „Бразилски бисер“ и Мелба в „Севиляна“ от Масне.

Той продължи да говори, докато довърших закуската; тогава вдигна с женствено движение ръка, за да погледне часовника си.

— Управителят ми каза да ви разведа из института. Да вървим.

Той тръгна пъргаво, понесен неочаквано бързо от късите си дебелички крака по подземния коридор, после свихме вляво по един наклон и се озовахме като с магия в светлия коридор под моето жилище. Тук един дебел петдесетинагодишен мъж с тъпо изражение, в изцапана с мазни петна сива униформа и обувки с гумени подметки се разхождаше важно нагоре-надолу. При появата на Полфри той изпъчи корем и го поздрави тържествено и раболепно.

— Добро утро, Скемън. Доктор Шенън… това е Семюел Скемън, нашият главен надзирател… а освен това, ако позволите да добавя, и ценен диригент на истършоуския духов оркестър.

Заедно с помощника на Скемън, надзирателят Броган, приятен младеж с дръзки сини очи, ние тръгнахме към първия коридор, над който видях избледнял позлатен надпис: „Балаклава“. Скемън завъртя ключа като заговорник. Влязохме в коридора.