Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Това е южното крило на мъжкото отделение. Тук е и вашето жилище.

Влязохме в просторен висок хол с под от бели и черни мраморни плочки, с гипсова статуя в дъното и три огромни пейзажа с маслени бои в тежки позлатени рамки. Два украсени с мозайка скрина, с наредени край тях разкошни кресла в зелено и златно завършваха наредбата, която поразяваше със своето великолепие в стил рококо.

— Надявам се, че ви харесва. — Мейтланд като че се стараеше да скрие усмивката си. — Преддверие към Валхала, нали?

Без да дочака отговор, тя продължи по постланата с пътека стълба до третия етаж. Тук, използвайки необикновено сръчно същия ключ, който висеше на закрепената за колана й тънка желязна верижка, тя отвори вратата на едно отделно жилище.

— Дойдохме. И виждате най-лошото. Спалня, всекидневна и баня. Изцяло във викторианска готика.

Въпреки тази студена насмешка, стаите, макар и старомодно мебелирани, бяха необикновено приятни. Във всекидневната, където завесите с кадифени кордони бяха вече спуснати, огънят от камината хвърляше топли отблясъци върху месинговата решетка и пухкавия червен килим. В стаята имаше две кресла, един диван, настолна лампа до библиотека с книги в кожена подвързия. В спалнята се виждаше удобно махагоново легло, ваната в банята беше от дебел бял порцелан. Все още огорчен, аз едва се сдържах да не кажа на високомерната си колежка, че в сравнение с преживените в „Глоб“ неудобства тукашното жилище е разкошно.

— Смятате да разопаковате вещите си? — запита тя, застанала дискретно на прага. — Или може би желаете да ви донесат вечеря?

— Да, бих желал. Ако това не ще предизвика особено безпокойство.

Оставих пътническата си чанта зад дивана и докато д-р Мейтланд натисна звънеца до камината, за да ми поръча вечеря, можах да я разгледам по-добре. Тя беше необикновено грозна, с червено, осеяно с лунички лъскаво лице и светлоруси коси, прибрани небрежно на тила. Зрението й беше очевидно слабо, защото и зад сините очила личеше, че клепачите са зачервени и подпухнали. И сякаш за да подчертае още повече некрасивата си фигура, тя беше облечена крайно безвкусно: под вълненото палто се виждаше бархетна блуза на червени черти и широка карирана пола от прост вълнен плат.

След пет минути една прислужница в широка черна рокля и колосана бяла престилка влезе мълчаливо с табла в ръце. Беше ниска, набита, почти джудже, със сиво безизразно лице и дебели крака, обути в черни чорапи.

— Благодаря, Сара — каза любезно Мейтланд. — Всичко изглежда чудесно. А сега да ви запозная с доктор Шенън. Сигурна съм, че ще се грижите добре за него.

Прислужницата не вдигна от килима тъпия си поглед. Само преви машинално крак в малък реверанс. После излезе, без да продума.

Проследих я с очи, след това погледнах многозначително и въпросително колежката си.

— Да — кимна нехайно Мейтланд. После загледа със своята предизвикателна, полунасмешлива усмивка как си наливам чаша кафе и започвам да ям сандвич. — Човек се чувства тук сравнително добре. Мис Индр, икономката ни, е много на място. Не възнамерявам впрочем да ви запозная с всички. Най-много ще се срещате с Полфри; всяка сутрин ще закусвате с него в източното крило на мъжкото отделение. Тук е и доктор Гудол… управителят… Негово жилище е къщата с червените капаци на прозорците, вляво от вашия вход.

— Не трябва ли да му се представя още тази вечер? — вдигнах глава аз.

— Ще му съобщя, че сте пристигнал — отвърна Мейтланд.

— Какви ще бъдат моите служебни задължения?

— Да правите утринна и вечерна визитация. Да замествате Полфри и мен през почивните ни дни. Да дежурите в столовата. От време на време в аптеката. Да бъдете полезен и приятен за добрите жители на нашия малък свят. Всичко това е твърде просто. Доколкото разбрах, вие правите някакви изследвания. Ще имате предостатъчно време за тях. Ето ви ключа.

Тя извади от джоба на палтото си един ключ, съвършено еднакъв с нейния, на също такава желязна верижка.

— Скоро ще свикнете да го използвате. Предупреждавам ви, че без него сте загубен в Истършоус. Пазете го.

Мейтланд ми подаде без насмешка големия старинен ключ, невероятно гладък и излъскан като сребро от дългогодишната употреба.

— Предполагам, че свършихме засега. Отивам да видя херцогинята. Много буйстваше, та има нужда от мъмрене и хероин.

След излизането й аз довърших вечерята си, която не приличаше никак на обичайната болнична храна и напълно съответстваше на това разкошно заведение. Чудех се дали да направя една обиколка, като използвам новия незаменим ключ. Когато се качвах с Мейтланд, забелязах на всяка площадка по стълбището по една махагонова врата с избледнял надпис и дебели стъкла, през които се виждаха дълги, слабо осветени коридори, стигащи тайнствено до друга врата и нови коридори.