Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Робърт… — каза най-после той, като ме погледна с кротките си очи, — не бива да се възгордявате. Никога. В науката няма място за тщеславие и самоизтъкване. Освен това, вие сте едва в началото на кариерата си. Този път имахте щастие. Но има още много да учите… почти всичко всъщност. Обаче това, което сте направил, стопля старото ми сърце.

След минутно мълчание продължи:

— Вие можете, разбира се, да оповестите веднага своето откритие. То е несъмнено от огромно значение. Но и аз съм съгласен, че ще бъде по-добре, по-цялостно и по-научно да почакате още три месеца, за да завършите напълно работата си, като откриете и ваксина с решително лечебно действие срещу новата болест. Нали тъкмо това искате да направите?

— Да.

— Ще го направите тогава. Но — той огледа бързо стаята — не е възможно да го сторите тук.

Забелязвайки изненадата ми, той потвърди с кимване.

— Невъзможно ще бъде да завършите последните извънредно сложни етапи на издирванията си при такива несъвършени технически условия. Не се оправдавам, Робърт; това помещение беше най-доброто, което можах да ви намеря на времето. Сега трябва да направя нещо повече. Вие се нуждаете непременно от модерна, добре обзаведена лаборатория. А има три възможности да я получите.

Въпреки мъката си, слушах внимателно.

— Първо, можете да отидете при някоя от големите фармацевтични фирми, например Уилсър или Харлет. С оглед на досегашните ви открития всяка от тях ще бъде безспорно възхитена да ви предостави всички възможни улеснения, добре подготвен персонал и голяма заплата, за да изготвите ваксина, която ще може да се произвежда масово, за продажба. — Той помълча и добави: — Това ще бъде твърде изгодно за всички заинтересовани.

Той млъкна отново. И тъй като продължавах да го гледам без намерение да отговоря, набръчканото му лице се озари от лека усмивка.

— Така-а — каза той. — Втората възможност е да отидете при професор Ъшер.

Този път трепнах неволно, но още преди да заговоря, той ме спря, вдигайки слабата си мургава ръка.

— Добрият професор започва да съжалява, че ви е оставил да го напуснете. — Той се позасмя, но без злорадство. — От време на време пробуждах у него любопитство… да не кажа огорчение… като му говорех за вашите занимания.

— Не — казах тихо аз и цялата ми скрита мъка намери отдушник в тази единствена дума.

— Защо не? Уверявам ви, че той ще ви посрещне с радост, ако се върнете в института.

— Той ме изгони от института — отвърнах през зъби аз. — Трябва да довърша делото си със собствени сили.

— Много добре — каза Чалис. — Тогава остава… Истършоус.

Забравяйки за миг бурята, която бушуваше в гърдите ми, аз го погледнах съвършено смаян. Шегуваше ли се? Или бе внезапно полудял?

— Знаете ли това място? — запита той.

— Разбира се.

Той се усмихна отново с лека, тъжна усмивка.

— Говоря съвсем сериозно, Робърт. Имат вакантна длъжност за ординатор, който да живее там. Направих постъпки пред управителя д-р Гудол и той се съгласи да ви вземе за няколко месеца. Институтът е стар, както знаете, но напоследък са обзавели една модерна лаборатория, където ще имате пълна и неограничена възможност да довършите докрай работата си.

Настъпи мълчание. Аз огледах импровизираната лаборатория, която отначало презирах, и към която сега бях привързан поради много основания. Пак местене, помислих аз; защо не ме оставят поне веднъж на мира?

— Не ми се напуска — казах бавно аз. — Свикнах вече тук.

Той поклати глава.

— Необходимо е, моето момче, и неизбежно. И Пастьор дори не би могъл да получи някаква ваксина при такава апаратура. Затова именно през цялото време търсех по-удобно място за вас. — Тъй като продължавах да се колебая, той запита внимателно: — Може би не ви се иска да живеете в място като Истършоус?

— Не — отвърнах след малко аз. — Предполагам, че ще мога да издържа.

— Помислете си тогава и ми съобщете довечера. Лабораторията е безспорно такава, за каквато човек може само да мечтае. — Той стана, потупа ме по рамото и сложи светлите си ръкавици. — А сега трябва да вървя. Още веднъж ви поздравявам. — Той взе чадъра си и ме погледна през рамо. — Не забравяйте да предадете почитанията ми на доктор Лоу.

Смънках някакъв неразбираем отговор, докато го изпращах до вратата.

Не можех да му кажа, че не съм виждал Джин цели четири дни, че в джоба ми пареше писмо от нея — тъжно, измокрено със сълзи писъмце, изпълнено със самообвинения, с дълбоко, отчаяно угризение и мъка.