Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Тази вечер у нея се чувстваше топлота и жизненост, от които се задъхвах. Преизпълнен с любов, аз се борех да запазя разума си срещу пристъпа на тоя чар. Напразно: нищо не можеше да устои пред безумната сладост на тоя час. Сърцето ми се свиваше от почти физическа болка поради нейната близост, от неизразим копнеж, който облекчих за миг, като взех неволно ръката й и я стиснах здраво.

Тя не се опита да освободи пленените си пръсти, само въздъхна, правейки като мен усилие да изглежда спокойна:

— Мисля, че трябва да си вървим.

През тези мигове на мълчание, които ни сближиха повече от всеки друг път, изпълнени само с копнежа, бушуващ в нас, аз бях загубил всяка представа за време. Когато повиках келнера за сметката, докато Джин слагаше бавно и унило шапката си, зърнах часовника над касата. Той показваше осем и пет.

— Не мислех, че е толкова късно — казах тихо аз. — Страхувам се, че си изпуснала влака.

Тя се обърна, погледна часовника, а след това и мен. Страните й се бяха зачервили още повече, очите светеха като звезди — толкова силно, че тя наведе отново ресници, за да прикрие блясъка им.

— Мисля, че не е толкова страшно.

— Кога е следващият?

— Едва в десет без четвърт.

Настъпи мълчание. От вълнение тя бе започнала да прави топче от трохите на масата. Неспокойните движения на пръстите, сведеният поглед, бързото туптене на вените по шията й накараха отново сърцето ми да замре.

— Да вървим тогава.

Платих сметката и излязохме. Улицата беше безлюдна, небето облачно, нощта топла и тиха.

— Какво ще правим сега? — запитах аз само за да кажа нещо. — Да се поразходим из градината?

— Не я ли затварят в осем?

— Забравих — промълвих аз. — Затварят я, струва ми се.

Спрели се бяхме под една лампа в пустата улица. Обзе ме безразсъден порив. Джин беше до мен, толкова близо, че всичките ми благоразумни решения бяха отнесени от безумния пристъп на желанието. Сърцето ми туптеше до пръсване. Почти не можех да говоря.

— Да се върнем за малко в лабораторията.

Когато тръгнахме отново, аз я улових под ръка. И двамата мълчахме. Стигнахме до фармацевтичния факултет и аз отключих вратата на лабораторията ни. Тя беше тъмна, но от старинния фенер на двора се промъкваше слаб светлик, който озаряваше като плам на съдбовна и неотменна магия вдигнатото към мене личице на Джин. Притворила очи зад прозрачните клепачи, тя чакаше своята участ. Усетих до бузата си нежния й дъх. За да се задържи на треперещите си крака, тя се облегна на мен и двамата се озовахме прегърнати на малката кушетка.

Времето престана да съществува във вълшебния полумрак, топла вълна на щастлив унес ме заля. Миналото бе забравено, бъдещето изчезна — сегашният миг беше всичко. Отметнатата й глава откриваше тъничката шия, нежната извивка на гърдите. Очите й бяха все още затворени за призрачния светлик, някаква мъка проряза с дълбока бръчка бледото чело. И изведнъж, по ускореното, неспокойно дишане, по бързите удари на сърцето, което пърхаше като изплашено птиче под тънката деколтирана блузка, усетих как цялото й същество се устремява, слива и отлита в забрава заедно с мене. Нищо — никакви небесни или земни връзки не можеха да спрат този опиянен полет.

След четири дни, в понеделник следобед, професор Чалис дойде да ме види. Прекарал бе съботата и неделята на баните в Бют, където отиваше от време на време да лекува артрита си, който го превръщаше постепенно в инвалид. Намерил при завръщането си моята бележка, той бе дошъл с файтон от дома си до лабораторията.

Като се ръкува с мене, остави шапката и изтърси дъждовните капки от чадъра си, той огледа някак въпросително стаята.

— А къде е нашата млада приятелка?

Макар и подготвен за въпроса, за най-голямо мое неудоволствие се поизчервих:

— Няма я днес.

Той се изправи до малката печка да си постопли пръстите и ме погледна някак странно изпитателно, сякаш се изненадваше, че ме намира сам и мълчалив.

— Значи всичко излезе успешно.

— Да.

Той поклати глава.

— Реакция след преумората, Робърт. Стойте си на мястото. Аз ще разгледам всичко сам.

След няколко минути той отиде към чина и в продължение на половин час чете внимателно доклада, който бях приготвил, като правеше с молив изчисления по белите полета. После разгледа най-старателно всички култури. Стоя дълго наведен над микроскопа и най-после се завъртя рязко на столчето. Изглеждаше остарял, изтощен, почти мрачен, с още по-хлътнали бузи. Видях, че е много развълнуван.