Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Тя наведе поглед.

— Да продължим работата си.

По това време бяхме успели вече да отделим от многобройните млечни проби в съвсем чисто състояние един грам-отрицателен организъм, бацила Банг, открит от датския учен Банг, който го смяташе за причинител на едно остро заболяване у добитъка, широко разпространено из целия свят. Този бацил беше следователно причина за заболяванията и на нашите крави. И наистина, от изчисленията, които направих, излизаше, че около 35 на сто от добитъка в нашия край, без да говорим за овце, кози и други домашни животни, бяха носители на този бацил, който ние отглеждахме в големи количества в специална бульонна среда.

Имахме вече в чист вид и Брюсовия бацил на малтийската треска. Получихме го от проби, които бях взел по време на престоя си в Далнейр от болни от така наречената инфлуенца, както и от пробите, донесени неотдавна от Чалис. По този начин бяхме в състояние да сравним двата бацила — намерения в кръвта на животните и намерения в кръвта на хората, да анализираме различните им реакции и да открием дали има връзка между тях.

Опитите, които правехме, бяха извънредно сложни и отначало беше трудно да се установи значението им. Но след като положителните изводи започнаха да следват един след друг, у нас постепенно изникна предположението, основано отначало само на догадки, а по-късно и на солидни доказателства, което действително ни смая. Когато то ни се натрапи, ние се спогледахме недоверчиво.

— Не може да бъде — казах бавно аз. — Невъзможно е.

— Би могло — отвърна логично тя. — Напълно е възможно.

Аз притиснах с две ръце главата си, раздразнен от спокойната й едностранчивост. Д-р Мейтърс ме бе задържал до късно в амбулаторията предната вечер; той ми възлагаше напоследък все по-многобройни задължения и напрежението от двойната работа започваше да се проявява.

— За бога — казах аз, — да не избързваме със заключенията си. Предстоят ни още седмици работа, докато стигнем до опита с антиген.

Но доказателствата продължаваха да се трупат и в края на третия месец, когато наближавахме вече решителния опит, и двамата бяхме обзети от дълбока, растяща възбуда. Нервното напрежение през часовете, когато бяхме принудени да чакаме аглутинацията, беше почти непоносимо и тъй като не беше необходимо да стоим през това време в лабораторията, ние се измъквахме да се поразсеем за час-два из близката околност на Уинтън.

И дума не можеше да става за мотоциклета, защото и Люк дори не знаеше, че се виждаме, но трамваят ни беше под ръка и ни отвеждаше за двадесет минути до любимото ни кътче — Лонгкрег Хил, гориста, още незастроена височинка, отгдето имаше хубава гледка към реката. Тук сядахме на една обрасла с мъх скала да гледаме как фериботи и малки параходчета с гребни колела сноват нагоре-надолу по широката река, а градът се губи в златиста омара под нас, издаван само от някой проблясващ купол или островърха кула. Говорехме главно за задачите, които ни предстояха в работата, и разисквахме с вълнение и надежда изгледите за успех. Понякога, уморен и все пак омагьосан от чара на момента, аз лягах, затварях очи и започвах да мечтая на глас като провинциалист; да мечтая за Сорбоната, която професор Чалис ни бе описвал така живо, да мечтая за живот, отдаден на чисто научни и от нищо неспъвани изследвания.

Верен на обещанието си, при все че не беше лесно да го спазвам, нито веднъж не заговорих на Джин за любов. Разбирайки угризенията, които трябваше да преодолее, за да се съгласи да ми помага, бях решен да й докажа колко погрешно е било подозрението й, че не трябва да ми има доверие. Само по този начин можех да се оправдая и в нейните, и в своите очи.

В решителния ден наредихме последните епруветки за аглутинация и излязохме. Беше прекрасен четвъртък — следобед, последният ден от юни, и почти изплашени от това, което ни очаква при завръщането ни, не бързахме да напуснем височинката. Докато седяхме там, едно параходче тръгна далеко под нас за вечерния си рейс към островите из устието на реката и ние можехме да различим на задната палуба едва забележимите фигури на немски музиканти. Свиреха Щраусов валс. С развети знамена и разпенващи водата гребни колела параходчето се носеше весело по реката, докато изчезна от погледа ни. Но зад него остана да трепти шепотът на мелодията, достигащ до нас едва уловимо, сладостен и нежен като ласка. Прекрасен миг! Не смеех да погледна съседката си, но почувствах в замайващ проблясък как вълненията на тия дни, прекарани в съвместен труд, бяха почти неусетно задълбочили и засилили близостта ни. Сега вече разбрах, че тя ми е станала жизнено необходима.