Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Ваша

Издържала… издържала с отличие и й било мъчно… много мъчно за мене. Очите ми светнаха при тия думи, които се изляха като божествен балсам върху самотното ми сърце след толкова месеци скръб и лишения. Жалката ми стая се преобрази. Искаше ми да скачам, да се смея, да пея. Четях и препрочитах тия редове, които ми се струваха изпълнени с неповторима, нежна красота, само защото бяха писани от Джин. В писмото се долавяше скрит копнеж, който ме хвърли в невероятна възбуда и ми внуши план за бъдещото ми държане, а при тази мисъл кръвта нахлу в главата ми от сладостен трепет. Взех хартията, до която тя се бе докосвала неотдавна, и я притиснах до устните си.

Сандерсъновият институт се намираше на отсрещния бряг на реката, в една доста откъсната част на града, между старопиталището и старата църква „Сент Енок“. Кварталът беше тих, а градините на площада „Сент Енок“ му придаваха почти извънградски изглед. Предната нощ бе валял тих пролетен дъжд и докато вървях по тротоара на Олд Джордж стрийт, във въздуха се носеше мирис на млади листа и трева. Топъл ветрец подухваше откъм реката и разлюляваше вейките на високите брястове, сред които чуруликаха врабци. Студената зимна прегръдка се бе разтворила внезапно, а от влажната земя, поемаща жадно слънчевите лъчи, лъхаше упоителна сладост, която ме изпълни с неизразим, почти мъчителен копнеж.

Пред старопиталището бе застанала стара продавачка на цветя. Спрях се внезапно и купих за шест пенса китка кокичета, които се подаваха от кошницата й. Стеснявайки се да ги нося открити, аз завих крехките цветенца в носната си кърпа и ги прибрах в джоба си. Когато се втурнах в двора на института и застанах пред аудиторията, старият часовник на църквата „Сент Енок“, опиянен сякаш от уханния въздух, удари весело десет пъти.

След няколко минути аудиторията започна да се изпразва. Нямаше повече от пет-шест души. Последна излезе Джин — разсеяна и сама. Беше в сиво — този цвят винаги й отиваше, а свежият ветрец обвиваше по-плътно роклята о снагата й и очертаваше още по-добре стройната, тънка фигурка. Устните й бяха полуотворени. Ръцете с извехтелите ръкавици стискаха тетрадка. Кротките кестеняви очи гледаха надолу.

Тя ги вдигна ненадейно, погледите ни се срещнаха, аз пристъпих към нея и улових и двете й ръце.

— Джин… най-после.

— Робърт.

Тя изрече името ми задъхано, сякаш се бореше смутено с угризения на съвестта си. Но лицето й светна, ярка руменина заля страните. Искаше ми се да я притисна в обятията си, но не посмях. Само заговорих дрезгаво.

— Колко е прекрасно, че те виждам пак!

Ние се гледахме в очите, без да продумваме, потънали в омагьосана забрава. Врабците цвъртяха в брястовете зад нас, далеко някъде покрай реката лаеше куче. Най-после, все още задъхан, аз промълвих:

— И тъй, ти издържа изпитите… и то с отличие. Поздравявам те.

— Не е нещо особено. — Тя се усмихна.

— Великолепно е. Това щеше да стане и по-рано, ако не беше моето пагубно влияние.

Тя се засмя стеснително. И двамата се засмяхме. Още държах ръцете й, като че изобщо нямах намерение да ги пусна.

— Напусна ли Далнейр? — запита тя.

— Да — отвърнах весело аз. — Изгониха ме. Виждаш какъв негодник съм. Сега работя през ден като помощник на един лекар в покрайнините на Тронгейт.

— А изследванията? — запита бързо тя.

— Ах — казах аз, — тъкмо за тях исках да си поговоря с теб.

Отведох я отсреща, до градинката на площада. Седнахме на една зелена пейка, опряна о ствола на чепато дърво. Гълъби прелитаха и се разхождаха пред нас, опиянени като всички птици от сладостния лъх на пролетта. Наоколо нямаше жива душа; само някакъв стар пенсионер с черна фуражка и алено палто се влачеше по една алея. Извадих от джоба си кокичетата и ги поднесох на Джин.

— О! — извика възхитено тя и млъкна веднага от страх да не се издаде с дума и поглед.

— Закичи си ги, Джин — промълвих аз. — Не е престъпление. Кажи, накараха ли те да обещаеш, че няма да се срещаш с мен?

Настъпи внезапно мълчание.

— Не — отвърна бавно тя. — Ако бях обещала, нямаше да съм тук сега.

Загледах я отново; леко натъжена, тя вдъхна дълбоко нежното ухание, после забоде на корсажа си, под бялата кожена якичка крехките бели цветчета, които толкова й прилягаха. Седях до нея и чувствах как от тази близост кръвта нахлу в цялата ми снага, а страните и челото ми пламнаха. Разбирах, че ако не изкажа по-скоро това, което съм намислил, страшното вълнение ще сломи решителността ми.