Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Веднага бликна поток кръв. През нея се мярна струящия отвор на разкъсаната артерия. Стиснах я веднага с щипците. След това внимателно и спокойно вързах кръвоносния съд. Всичко стана много лесно, за не повече от пет минути. Свалих етерната маска, извадих щипците, покрих леко раната и я превързах накръст, за по-сигурно предпазване от замърсяване. Пулсът беше вече по-добър, дишането по-дълбоко и редовно. Взех грубото сиво одеяло откъм краката на болната и завих добре с него слабото телце. В болницата можеха да й прелеят кръв или физиологичен серум, но истинската опасност вече бе отстранена.

— Спасена е — казах кратко аз.

Полицаят въздъхна облекчено, а откъм вратата се дочу одобрителен шепот. Но когато се обърнах, забелязах един нисък, набит, силен мъж със сурово лице и рошави къдрави коси, който ме гледаше неприязнено.

Тази неприятна личност ме раздразни.

— Казал бях, струва ми се, да опразнят помещението.

— Добре — отвърна рязко той. — Махайте се тогава.

— Вие ще се махнете — избухнах аз.

— Отгде накъде? Амбулаторията е моя.

Разбрах, че пред мене е д-р Мейтърс.

В това време пристигна колата за бърза помощ, предизвиквайки ново вълнение. Когато най-после настаниха удобно малката пациентка и потеглиха внимателно, полицаят затвори бележника си, стисна ми тържествено ръка и си тръгна. Аптекарят отиде в предното помещение и последните зрители се пръснаха, уличното движение отново затрещя. Доктор Мейтърс и аз останахме сами.

— Не ви липсва дързост — заговори отново той. — Влизате в кабинета ми. Изпоцапвате го с кръв. А на всичко отгоре няма да получа и хонорар за това.

Спуснах запретнатите ръкави на ризата и облякох сакото си.

— Щом имам възможност, ще ви изпратя чек за десет гвинеи.

Той загриза нокътя на палеца си, сякаш предъвкваше отговора ми. Всичките му нокти бяха прегризани.

— Как се казвате?

— Шенън.

— Вероятно сте нещо като доктор?

Погледнах дипломата му, окачена в рамка на стената зад него. Беше удостоверение за завършване на общия курс по медицина — най-ниската квалификация, даваща някому правото на медицинска практика.

— Да — казах аз. — А вие?

Той се поизчерви, после отиде бързо към бюрото си с изражението на човек, решен да открие измама, и взе „Медицинския указател“. Прелиствайки го с енергията, присъща на всичките му движения, той намери бързо името ми.

— Шенън — каза той. — Робърт Шенън. Ей сега ще видим. — Но докато четеше списъка на квалификациите и наградите ми, лицето му посърна. Той затвори книгата, седна на въртящия се кожен стол, бутна на темето си бомбето, което още не бе свалил и започна да ме разглежда по-другояче.

— Трябва да сте чувал за мене — каза най-после той.

— Никога.

— Трябва да сте чувал. Джеймс Мейтърс. Имам най-голямата клиентела в града. Чисти три хиляди. Най-много от всички. Всички други лекари ме мразят. Отнемам им хляба. Народът много ме обича.

Продължавайки да ме наблюдава, той си сви умело цигара с лявата ръка и я захапа нехайно. Беше удивително самонадеян. Облечен беше крещящо, в обичайното лекарско облекло: широки панталони на райе, късо черно сако, пречупена колосана яка и връзка с диамантена карфица. Но брадичката му беше синкава; имаше нужда от бръснене.

— Без работа сте, значи? — запита внезапно той. — Защо… пиянство или жени?

— И двете — казах аз. — Морфинист съм.

Той не отговори — само се изправи рязко.

— А бихте ли работил при мене? Три пъти седмично. Прегледи в амбулаторията и нощни посещения по домовете. Нуждая се от почивка. Практиката ще ме убие.

Изненадан от предложението, аз се позамислих.

— Колко ще ми плащате?

— Три гвинеи седмично.

Замислих се отново. Предложението беше щедро, можех да остана в „Глоб“, да се спася от унижението да чакам пред агенцията за назначаване на лекари. Щях да имам време и за изследванията си, ако мога, разбира се, да се наредя в Аптечното отделение.

— Добре.

— Свършено, значи. Елате довечера точно в шест. Предупреждавам ви, че съм имал и други помощници. Но всички, дявол да го вземе, бяха негодни за работа. И бързо изхвръкваха.

— Благодаря за предупреждението.

Тръгнал бях вече към вратата, когато той ме върна с мрачна усмивка:

— Почакайте. Ако се съди по вида ви, имате нужда от аванс.

Той извади от задния джоб на панталона си претъпкан кожен портфейл, избра внимателно потребните пари и бутна на масата към мене три лири и три шилинга.

Бях се повразумил вече. Без да продумам, прибрах парите също така внимателно, както той ги бе оставил.