Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

На излизане дадох на вратаря един шилинг и го помолих да дойде до „Глоб“ с ръчна количка, за да пренесе съоръженията ми. Щях да имам поне безплатно помещение за вещите си. А това беше все пак изгода, щом не знаех докога ще мога да остана в хотела. Но засега не можех още да реша дали ще се опитам да продължа работата си тук. Когато минавах по обвитата с бръшлян колонада на сградата, дълбоко в душата си изпитах леко огорчение към професор Чалис. Макар и да не допусках, че съзнателно ще ме изостави.

Обзет от тия мисли, на път за хотела минах по Тронгейтския кръстопът. Това беше шумен, многолюден триъгълник в бедняшката част на града, при пресечката на три тесни, оживени улички в евтино устроени дюкянчета и високи жилищни сгради. Оттук минаваше цялото движение откъм корабостроителниците — непрекъснат поток от товарни коли и камиони, който се сливаше и пресрещаше с трамваите и автобусите от Олд Хай стрийт.

Тъкмо се канех да свия по ъгъла към самата Тронгейт стрийт, когато се стреснах в унеса си от странно предчувствие за някаква беда. Сред тълпата на отсрещния тротоар една около четиринадесетгодишна ученичка с чанта под мишница чакаше с другарката си да пресече улицата. Като реши, че пътят е свободен, тя се сбогува със смях с приятелката си и слезе от бордюра. В същия миг един автофургон долетя с неочаквана скорост откъм Олд Хай стрийт. Девойчето го видя и изтича напред. Изглеждаше, че се спаси. Но сега откъм другата улица се втурна тежък камион. Разстоянието между двете превозни средства намаляваше. Девойката се спря замаяна, видя, че няма как да избяга, направи несръчно усилие да се върне, подхлъзна се и се простря на мокрия асфалт. Чантата й отхвръкна насред улицата, книгите се разпиляха пред краката ми. Скръцнаха спирачки, чу се изплашен писък и колелата на камиона, натоварен с грамадни късове чугун от корабостроителниците, минаха със скърцане върху нея.

Чу се ужасен вик, всички се втурнаха към средата на улицата и заобиколиха веднага жертвата. Не можах да се стърпя. При все че се стараех да не показвам никога пред хората професията си, промъкнах се през гъстото множество и коленичих до раненото девойче. То лежеше неподвижно с изкаляно смъртно бледо лице и стенеше тихо. Един полицай придържаше главата, притискан от доброжелатели, които се трупаха около него и даваха съвети.

— Внесете я някъде — казах. — Аз съм лекар.

Зачервеното му сърдито лице се проясни веднага. Няколко услужливи ръце измъкнаха една дъска от спрелия камион. С нови викове и безредие вдигнаха девойката на тази набързо приготвена носилка и я занесоха и положиха на кушетка в задното отделение на една малка амбулатория, която се намираше между магазините отсреща. Двадесетина любопитни нахълтаха вътре след нас. Полицаят телефонира веднага за бърза помощ. Но когато дойде при мене до кушетката, каза:

— При това движение може да се забавят и десет минути.

— Отстранете тия хора оттук, моля ви — казах аз.

Докато той освобождаваше бедния кабинет, аз се наведох да разкопчая изцапаната и скъсана блуза на девойчето. Скъсаната риза се смъкна и откри плоските гърдички. Видях, че е повредено лявото рамо: сложно счупване на костта. Счупената ръка висеше отпусната и обезобразена, но най-лошото беше голямата и все по-разширяваща се синя подутина под лявата мишница. Докато мерех пулса с пръст на китката й, аз погледнах тревожно лицето на девойчето, вече съвсем побеляло, с неподвижен и почти угасващ поглед.

Полицаят бе застанал пак до мене. Към нас се присъедини и аптекарят на амбулаторията, възрастен мъж в бяло сако.

— Чия е тази амбулатория? — запитах аз.

— На доктор Мейтърс. Жалко, че го няма.

— Болното изглежда зле — каза тихо полицаят.

Без да отделям поглед от пулсиращата подутина, аз премислях бързо. Явно беше, че е скъсана артерия, и то толкова високо, че беше невъзможно да поставя бандаж за спиране на кръвотечението, а то беше толкова силно, че можеше да се окаже непоправимо още преди пристигането на бързата помощ.

Нямаше време за колебание. Без да продумам, завлякох кушетката до прозореца, отидох до малкия емайлиран шкаф с инструменти в ъгъла, извадих един скалпел, спенсерови щипци и стъкленица с кетгут за зашиване. Стъклото с етера беше на най-долната лавица. Сипах малко на парче марля и я сложих върху ноздрите на девойчето. То простена тихо, после притихна.

Нямаше време за обичайната антисепсия. Намокрих ръцете си с йод и изтрих със същата парлива течност подутата мишница. Двамата мъже ме наблюдаваха слисани. Пред прага бе застанала група мълчаливи зрители. Без да им обръщам внимание, взех ножчето и направих разрез в подутата ръка.