Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

На масата в трапезарията имаше покривка с дантела и зелени восъчни свещи, засенчени с абажурчета от крепова хартия. При по-раншните обеди у Спенс се поднасяше обикновено, просто, хранително ядене; сега вечерята беше претенциозна, с разнообразни, но малки по количество ястия. Нямах нищо против това, защото макар преди един час да бях гладен като вълк, сега вече не ми се ядеше, нито ми се искаше да погледна храна. Научена от господарката си на „добро държане“, домашната прислужница заставаше до вратата след подаването на поредното ястие, дишаше с отворена уста и ни гледаше как ядем. Спенс говореше много малко, но Мюриел разговаряше почти непрестанно, главно с Ломекс, весела и оживена, като разискваше вещо светските новини, научени сигурно от модните журнали, които тя така жадно кълвеше, и прикриваше бавенето на прислужницата с прекалено светска любезност, от която започна да ми прилошава.

Най-после вечерята свърши, тракането на съдовете в кухнята престана, прислужницата изчезна и мисис Спенс се обърна мило към нас:

— Вие можете да отидете и тримата в кабинета да пушите. А след половин час елате при мене в гостната. — Когато бяхме вече до вратата, тя задържа Ломекс с превзет смях: — Но вие трябва най-напред да ми помогнете да загася свещите.

Когато отидохме в кабинета, Спенс разрови мълчаливо огъня, наля уиски и ми подаде цигара. След това погледна плочата върху камината и потърси из джобовете си.

— Имате ли кибрит, Робърт?

— Ей сега ще донеса — казах аз.

Върнах се в хола и там, през отворената врата на трапезарията, видях Ломекс и мисис Спекс. Той я бе прегърнал, а тя, притисната до него, сложила ръце на раменете му, го гледаше влюбено в очите. Смая ме не толкова позата, колкото израза на безкрайно обожание, озарил лицето й. Постоях за миг, после, когато устните им се сляха, се обърнах, намерих кутията кибрит в джоба на палтото си и се върнах в кабинета.

Спенс се бе свил в креслото си и гледаше огъня. Той запали бавно лулата си.

— Тези вечери съживяват Мюриел — каза той, без да ме поглежда. — Мисля, че Ломекс я развлича.

— Разбира се — съгласих се аз.

— Понякога съжалявам, че съм толкова скучен, Робърт. Опитвам се да бъда весел, но не мога. Никак не умея да разговарям.

— Благодарете на Бога за това, Нейл.

Той ми отправи признателен поглед.

След миг при нас дойде и Ломекс. Появата му бе последвана от кратко мълчание, но това не го смути; нищо, както изглежда, не можеше да постави в неудобно положение Адриан Ломекс. Той извади цигара от табакерата си, застана пред камината и започна да ни описва разговора си с шофьора, който го бе довел. Беше мил, забавен и не след много Спенс, който го гледаше отначало разсеяно, го заслуша с усмивка. Но аз не можех да се усмихна. Не бях дребнав, отдавна вече подозирах Ломекс, но при все това усещах, че в мене се надига мъчително отвращение. Ако се отнасяше до когото и да е другиго, само не до Спенс… мислех аз.

Не можех повече да издържа. Докато Ломекс продължаваше да говори, аз станах, смънках някакво извинение, излязох от кабинета и минах през хола в гостната.

Мисис Спенс бе застанала пред камината, сложила единия си крак върху месинговата преграда, облакътила се на плочата и загледала унесено отражението си в огледалото. Изглеждаше развълнувана, самодоволна, но изпълнена с тръпно безпокойство. Когато влязох и затворих вратата, тя се обърна бързо към мене.

— О, вие ли сте? Къде са другите?

— В кабинета.

Изглежда, тя отгатна по тона ми, че нещо не е в ред. Премига внезапно и ме погледна.

— Мисис Спенс — започнах най-после студено аз, — видях ви преди малко с Ломекс.

Тя пребледня леко, след това силно и гневно се изчерви.

— Следил сте ни значи?

— Не. Видях ви съвсем случайно.

Безмълвна, с пламнали от досада страни, тя търсеше напразно какво да каже. Аз продължих:

— Вашият съпруг е най-добрият ми приятел. И най-добрият човек на тоя свят. Не мога да ви наложа мнението си. Но моля ви да помислите за него.

— Да помисля за него ли? — извика тя. — А защо никой не помисли за мене? — Тя се задъха от внезапен изблик на дълбоко огорчение. — Имате ли представа какво съм преживяла през последните пет години?

— Бяхте достатъчно щастлива, преди да се появи Ломекс.

— Така ви се струва. Бях толкова нещастна.

— Защо се омъжихте за Нейл?

— Защото бях истинска глупачка, увлечена от чувства, състрадание и всеобщо одобрение… Такава мила девойка, такава прекрасна постъпка, така невероятно благородна! — Тя прехапа устни. — Понятие нямах на какво се обричам. О, отначало, докато траеше войната, всичко вървеше добре. Какви ли не развлечения. Музики, знамена, ставаха дори да ръкопляскат, когато влизахме в театър. Но всичко се свърши и забрави. Той не е вече герой, а плашило. Хората го зяпат. Децата крещят по улиците след него. Можете ли да си представите какво изпитвам аз? Някаква компания се смееше завчера зад гърба му на съседна маса в ресторанта, а аз просто потъвах в земята.