Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Смразен от дребнавостта й, аз я гледах като вкаменен, но все пак не отстъпих.

— Хората са понякога ужасно лоши. Няма защо да излизате. Вие имате прекрасен дом.

— Една къщурка в предградията! — отвърна презрително тя. — Не са ме отгледали за такъв дом. Дотегна ми, да, до смърт ми дотегна. Да стоя тук вечер след вечер — мога да викам от досада. Когато се сгодихме, смятахме, че ще остане на свободна практика. Представяте ли си го известен лекар с тази външност на инвалид? Повикаха го веднъж при едно болно момиченце по-надолу на нашата улица; когато се навел над леглото, детето щяло да припадне. Той ще си остане завинаги един лабораторен плъх.

— Именно затова вие трябва да бъдете много добра към него.

— О, млъкнете! — избухна тя. — Всички вие, недоизпечени идеалисти, сте еднакви. Предостатъчно се жертвах за него. Дотегна ми да му варя супи и мармалади. Не мога да пропилявам и занапред най-хубавите години от живота си.

— Той ви обича — казах аз. — А това е нещо ценно и за двама ви. Не го захвърляйте.

Очите й стрелнаха жестоко моите. Очаквах избухване. Но тя отвърна поглед и загледа камината. Бавното цъкане на часовника отекваше в стаята като удари от сърцето на механична кукла. Когато ме погледна отново, изражението й беше спокойно, погледът открит и примамващ.

— Слушайте, Робърт. Вие създадохте много шум за нищо. Между мене и Адриан съществува само флирт. Кълна ви се, че няма нищо друго.

Тя пристъпи и сложи леко ръка на ръкава ми.

— Животът в това омразно предградие е наистина скучен. Човек се нуждае понякога от малко развлечение. Всяка жена обича да я ласкаят и да я накарат да… да повярва, че все още има обаяние. Това е всичко. Няма да кажете на Нейл, нали?

Поклатих отрицателно глава и я погледнах внимателно, като се питах доколко казва истината.

— Аз се старая да му правя живота по-лек. И наистина съм добра към него. — Тя се усмихна с желание да ме убеди и продължи да милва ръкава ми. — Обещайте, че няма да му кажете.

— Не — казах аз, — няма да му кажа. А сега си отивам. Лека нощ, мисис Спенс.

В кабинета съобщих, че трябва да си тръгна, за да взема влака за Далнейр в десет часа, и се сбогувах с Ломекс. Спенс дойде да ме изпрати до вратата, малко изненадан от внезапното ми тръгване. Пред входа той обгърна с ръка плещите ми.

— Иска ми се да не бягате така, Робърт. — Тъмните му очи срещнаха моите. — Всъщност… щях да ви помоля да останете няколко дни у нас… ако сте в затруднение.

— В затруднение ли? — повторих аз.

Той отвърна поглед.

— Миналата седмица позвъних в Далнейр. Казаха ми, че сте напуснал. — Той потърси думи, идващи сякаш от глъбините на благородното му сърце. — Виждате ли, иска ми се да ви помогна… Аз съм толкова добре устроен… мъчно ми е да мисля, че вие скитате като изоставен по света.

— Благодаря, Спенс, благодаря. Но и аз съм добре. — Вълнението ми надделя, не можах да продължа. Стиснах му ръка и изтичах по стъпалата във влажния нощен мрак.

През целия път до града се мъчех да се овладея. Усещах, че ръката ми гори и се е подула, но тази болка беше по-слаба от мъката, която изгаряше сърцето ми. Гневеше ме чувството, че животът е много жесток.

Стигнах до „Глоб“ в единадесет часа и щом влязох в студения хол, зърнах на таблото писмо за мене. Взех го веднага.

Драги Шенън, със съжаление трябва да ви съобщя, че въпреки най-твърдите ми настоявания Изследователският институт отказа да отпусне субсидия за проучванията ви. Страхувам се, че решението им е окончателно. Но аз ще имам все пак предвид нуждите ви. Ако междувременно ви е потребно помещение за апаратурата ви, уредих да се настаните в старото Аптечно отделение на Сент Андрюс лейн. Не се обезсърчавайте.

Искрено ваш,

Не можех да го препрочета, просто не виждах буквите. Трябваше да стисна зъби, за да не позволя на сълзите да бликнат от очите ми.

На другата сутрин, като някой несръчен боксьор, който трябва да се изправи, макар и повален, тръгнах без особена надежда към Аптечното отделение. То се намираше в рухващо старо здание близо до Уелгейт и беше клон от фармацевтичния факултет, където следваха бъдещите аптекари. Това заведение беше във всяко отношение по-нисше от университета.

Вратарят беше предизвестен за идването ми и щом му казах името си, ме заведе в дълга, ниска и тъмна стая в партера, с маса, кожена кушетка, ахатови везни под стъклен похлупак, статив с епруветки и две малки лавици с най-обикновени химически реактиви. Стаята се оказа точно такава, каквато се страхувах, че ще бъде — напълно подходяща за студент по фармация. Докато разглеждах тази примитивна обстановка, се питах дали ще успея да намеря някога подходящи условия за работа. С непрестанни приспособявания и напрягане на всички нерви бих могъл, разбира се, да работя и тук. Но сам, без пари и съответна подкрепа бих напредвал много бавно.