Същата вечер в шест часа, а след това три пъти седмично, аз приемах болни в амбулаторията на Тронгейт крос. Чакалнята беше винаги препълнена с пациенти при пристигането ми — жени в шалове, дрипави деца, работници от корабостроителниците, изнурителната работа продължаваше често до единадесет часа през нощта. После имаше обикновено по едно-две спешни повиквания, които аптекарят Томсън ми предаваше, преди да затвори. Работата беше тежка. Д-р Мейтърс не бе преувеличил, когато ми каза, че има огромна клиентела. Скоро открих, че е извънредно популярен сред бедните жители на този краен квартал.
Допадаха им грубата му личност, рязкото му, властно държане. Той имаше усет да поставя диагнози и изказваше без колебание мнението си, обикновено на грубо местно наречие. Не се щадеше, работеше сам като каторжник, а немалко хокаше и пациентите си. Но те го обичаха именно за това. Рецептите му винаги бяха със силно действащи лекарства, той предписваше максимална доза и след някое силно очистително или обилно изпотяване пациентът забелязваше, клатейки одобрително глава: „Бива си го церчето на доктора“.
Мейтърс страдаше от ниския си ръст, но беше суетен като всички дребни хора и се радваше дълбоко на своя успех. Приятно му беше да чувства, че е победил там, където съседните лекари са пропаднали, и да се посмее за някой случай, когато е „прескочил“ колегата си. Но най-голямо удоволствие изпитваше от факта, че само с една малка амбулаторийка в беден квартал и една диплома за завършване на общия курс по медицина той можеше да живее нашироко в просторна вила в предградията, да се вози в кола Сънбийм, да дава отлично възпитание и образование на единствената си дъщеря, да подари на жена си прекрасно кожено палто — с една дума, да живее, както сам се изразяваше, като лорд. Той изпитваше необикновено голяма почит към парите. При все че вземаше малки хонорари, от един шилинг до половин лира, държеше да му се плаща винаги в брой.
— Научат ли се веднъж, докторе, че могат да получат услугите ви безплатно — предупреждаваше ме той, — свършено е с вас.
В едно чекмедже на бюрото си държеше дълга кожена кесия, където някога са се пазили акушерски щипци, а сега се прибираха всичките му хонорари. Към края на приемния ден кесията се надуваше с пари. Първата вечер д-р Мейтърс пристигна ненадейно към края на работното ми време, вдигна кесията и я претегли на ръка с изражение на познавач. Погледна ме, но не каза нищо. Стараеше се да не се издаде, но аз разбрах, че е доволен.
На втората седмица, влизайки в понеделник вечерта да започна прегледите, пъхнах ръка в джоба си и извадих оттам банкнота от една лира.
— Заповядайте. — И тъй като той ме погледна втренчено, продължих: — Прегазеното девойче се поправя чудесно. Миналия петък дойде баща й и настоя да плати този хонорар. Прекрасен и крайно признателен човек.
Лицето на Мейтърс придоби странно изражение. Той си сви цигара, отхапа останалите отвън влакънца тютюн и го изплю на пода.
— Задръжте я — каза най-после той.
Отказах раздразнено.
— Вие ми плащате заплата. А всичко, което печеля, е ваше.
Последва мълчание. Той отиде до прозореца и се върна, забравил да запали цигарата си.
— Да ви кажа ли нещо, Шенън? — започна бавно той. — Вие сте първият честен помощник, който съм имал. Да изпратим на девойчето малко грозде и цветя за тия пари.
Интересен беше все пак този дребен човек — той обичаше парите, но не беше скъперник и ги харчеше за себе си и за другите с широки пръсти.
След тази случка държането на д-р Мейтърс стана много по-сърдечно, дори приятелско. Той започна да ми показва с гордост снимки на съпругата и на седемнадесетгодишната си дъщеря Ада, която завършваше тази година курса на труднодостъпния и много скъп пансион при манастира Сакре-кьор в Грентли. Показа ми снимка и на великолепната си вила с голямата лека кола пред входа и намекна, че скоро ще ме покани у дома си. От време на време ми даваше съвети как се печели клиентела, а един ден в особено откровено настроение ми призна, че печели наистина по три хиляди лири годишно. Крайно любопитен да узнае как прекарвам свободното си време, той се опитваше често да се осведоми някак по този въпрос, но аз пазех винаги сдържана потайност. При все че работата не ми се нравеше, настроението ми беше добро, защото имах странното предчувствие, че съдбата най-после ми се усмихва. Така изглеждаше наистина.
В четвъртък през същата седмица, когато се връщах късно следобед в „Глоб“, забелязах в падащия полумрак на отсрещния тротоар фигура на мъж, която ми се стори позната. Щом ме видя, той прекъсна търпеливото си чакане и тръгна бавно към мене. Припомняйки си обстоятелствата, при които се разделихме, аз се задъхах, като познах Алекс Дюти.
Читать дальше