Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

В една влажна нощ, когато висях напразно около гарата след особено мъчителен ден, усетих нечия ръка на рамото си.

— Как сте, Робърт?

Обърнах се със светнало от надежда лице. Но видях само Спенс, загърнат в шлифера си, мушнал под мишница току-що купения вечерен вестник. Наведох бързо глава, зарадван, разбира се, да го видя, но малко смутен, че ме намери в такова положение тук.

Настъпи мълчание. Нейл изобщо не умееше да говори, но след минута неловкост запита с пресекливия си говор:

— Какво търсите в Уинтън? Имате почивен ден ли?

Продължих да гледам настрана, защото не исках да ме съжалява.

— Да — казах аз. — Току-що пристигнах от Далнейр.

Той ме изгледа косо и съчувствено.

— Елате да вечеряте у нас.

Подвоумих се. Нямах друга перспектива освен една загубена, мрачна вечер в хотела, където — ако не исках да слушам шумните разговори на търговските пътници в изложения на течение салон — трябваше да се затворя в стаята си. Бях измокрен, изстинал и гладен. Главата ми бучеше от цял ден скитане из улиците, ръката ми болезнено пулсираше. Не бях се хранил както трябва от една седмица насам, не бях хапвал всъщност нищо от двадесет и четири часа. Чувствах се отпаднал и болен. Изкушението беше голямо.

— Значи решено — каза той преди да успея да му откажа.

Взехме автобуса за Маунт Плезънт, предградието, където Спенс и жена му живееха под наем, откакто се бяха оженили, в малка полудървена къщица — една от многото покрай тихото извънградско шосе. По време на пътуването не разговаряхме. Преструвайки се, че чете вестник, Спенс не ми заговори, но веднъж-дваж почувствах, че ме гледа, а когато слязохме и наближихме къщата му каза, сякаш искаше да ме успокои:

— Мюриел ще се радва много да ви види.

Макар и не просторна, къщата беше ярко осветена и затоплена. Когато влязохме от студената улица в топлия хол, почти политнах от замайване и трябваше да се задържа о стената, за да не падна. Още преди да съблече шлифера си, Спенс ме въведе през хола в кабинета, настани ме пред камината и ме накара да изпия чаша шери с бисквит. Честното му лице изразяваше загриженост, която ме накара да се почувствам съвсем неудобно.

— Наистина ли сте съвсем добре?

Постарах се да се засмея.

— Защо не?

Той се повъртя още миг-два, като се преструваше, че не ме наблюдава, после излезе от стаята с думите:

— Чувствайте се у дома си… Мюриел ей сега ще слезе.

Облегнах се и затворих очи, все още отпаднал, правейки усилие да не се разплача от добротата на Спенс. Но скоро се поуспокоих; чашката шери ме съживи, а удобното кресло почти ме приспа. След десет минути се събудих внезапно и видях мисис Спенс застанала на прага.

— Не ставайте — махна тя с ръка, докато влизаше.

Въпреки уверението на Нейл и собствената й учтива усмивка, тя не изглеждаше особено доволна, че ме вижда. Беше привлекателна както винаги, дори повече от друг път, казах си аз, в младежката дълбоко деколтирана розова рокля със стегнат корсаж, украсен с пайети. Косата й, току-що фризирана, имаше червеникави отблясъци, които не бях забелязал досега. Беше силно гримирана, яркото червило придаваше изкуствена пламенност на тънките й устни.

— Надявам се, че не ви безпокоя — казах стеснително аз.

— О, не. — Тя поклати отрицателно глава и запали цигара с леки, превзети движения. — И мистър Ломекс ще дойде. Ще бъдете пак тримата, както едно време.

Настъпи мълчание, което започваше да става неловко, когато Спенс влезе измит и преоблечен. Сложил си бе черна връзка и смокинг.

— Извинявам се за тия труфила, Шенън. — Той се усмихна примирително на жена си. — Но Мюриел настоява.

— Ние не приемаме много — каза рязко мисис Спенс. — Да го правим поне както трябва.

Спенс се поизчерви, но се зае веднага да пълни каните и не каза нищо. Недоволна и намръщена, поглеждайки с едно око часовника, Мюриел започна да пренарежда върху плочата на камината цяла редица миниатюрни слончета от слонова кост.

— Да ви помогна ли, мила? — каза Спенс. — Тези дреболийки никога не се задържат прави.

Тя поклати отрицателно глава.

— Добре би било да имаме по-прилични украшения.

Почувствах се някак оскърбен, като виждах прекаленото усърдие, с което Спенс се стараеше да угоди на жена си… Забелязах също, че си бе налял за втори път уиски, и то много повече от обикновено.

Към осем часа, почти половин час след съобщението, че вечерята е готова, навън се чу шум от такси и Ломекс пристигна, извинявайки се за закъснението си още преди да влезе вътре. Той имаше все същото безукорно облекло и държане, беше очарователен, непринуден, спокоен и — както каза — много радостен, че ме вижда пак.