Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Работех през свободното си време, нощем, след като привърша служебните си задължения.

— Вашите служебни задължения не се свършват никога — прекъсна ме рязко Мастърс. — Вие имате непрекъснато работно време. Ние ви плащаме, за да бъдете на пост двадесет и четири часа в денонощие, а не да се измъквате и заключвате с разни микроби. За какъв бяс са ви те?

Забравяйки мъдрия пример на управителката — че единственият начин да се справиш със самомнителен чиновник е да го ласкаеш и да му се подмилкваш — аз загубих самообладание.

— За какъв бяс мислите, че съм ги събрал? Да ги отглеждам като котенца ли?

Искрено възмутен, Хоун се намеси:

— Безочливостта няма да ви помогне, докторе. Работата е неприятна, много неприятна. Кой плаща според вас електричеството, което горите, и газта, с която затопляте пещите? Ние представляваме данъкоплатците от околията. Вие не можете да вършите частната си работа в служебно време и с обществени средства.

— Ще трябва да докладваме цялата работа в главния комитет — заяви Мастърс. — Аз ще докладвам лично.

— Ъ-хъ — добави Глог.

Прехапах безпомощно устни. Зрънцето истина в думите на Хоун ги правеше още по-непоносими. И през ум не ми бе минало, че е необходимо, но сега виждах, че би било много по-разумно да поискам най-напред разрешение. Можех само да скърцам със зъби в безмълвна ярост и да чувствам как страданието ми се засилва от странно съчувствения поглед, който мис Труджън ми отправи, докато заключвах съдбоносния павилион и тръгнах след другите към главното здание, където тримата ми врагове глътнаха набързо малко алкохол, за да се предпазят от студа, загърнаха се в палтата и шалчетата си и се приготвиха да си вървят.

Сбогуването им с управителката беше сърдечно, но на мен едва казаха едно студено сбогом.

Завлякох се мрачно до стаята си. Злополуката беше голяма, но все още не мислех, че ще последва и сурово наказание. Не бях извършил никакво престъпление; когато разгледат въпроса на спокойствие, сигурно щяха да разберат почтеността на подбудите ми. Решен да не оставя нищо на случайността, седнах веднага на бюрото си и написах пълен доклад за целта на изследванията ми. Когато го изпратих, се почувствах по-самоуверен.

Вечерта, на връщане от последната визитация, срещнах в коридора сестра Пик. Тя не бе започнала още службата си — книгата за нощните дежурства беше под мишницата й. Явно беше, че ме е чакала. Когато ме видя, тя си пое бързо дъх.

— Добър вечер, доктор Шенън. Надявам се, че сте прекарал приятно следобеда.

— Какво казахте? — запитах аз.

— Надявам се, че днешното посещение ви е било приятно.

Гласът й беше странно писклив; самият факт, че ме заговори, беше всъщност твърде необичаен, затова привлече веднага вниманието ми. Тя ме отбягваше напоследък, а когато се срещахме, отминаваше, без да ме погледне. Като втренчих поглед в полутъмния коридор, видях, че се е свила до стената. Но въпреки страха си продължи задъхано и бързо:

— Чудесно трябва да сте се чувствал, когато са влезли в изолационния павилион. И са открили прекрасната ви лаборатория. Сигурна съм, че ви е било много приятно.

Продължих да я наблюдавам. Бях изненадан, че толкова много ме ненавижда.

— Да, наистина, любезни доктор Шенън, аз не съм от тия, които някой може да изрита. Да! Този случай ще ви послужи може би за урок да не оскърбявате дамите. Защото за ваше сведение — тя преглътна невероятно тържествено — председателят на управителния съвет, мистър Мастърс, е мъж на сестра ми!

Преди да отговоря, сякаш се страхуваше да не я ударя, тя се завъртя и избяга.

Продължих да стоя, без да мръдна — дълго време след като си беше отишла.

Всичко ми стана ясно: случило се бе това, което най-малко бих допуснал. Едно време предполагах, че може да ме издаде управителката, но никога не би ми минало през ума за Ефи Пик. Тя ме е виждала при нощните си дежурства да излизам от павилиона и след по-щателно проследяване бе направила доноса пред важния си роднина. Чудесна отплата! Когато първоначалната ми безумна ярост позаглъхна, почувствах се отвратен и отчаян. Как може човек да се бори с такава личност? Оскърбил бях непростимо плахата й чувствителност. Това не беше обикновена отмъстителност или злоба, а нещо много по-силно. Тя е била очевидно жертва на нервен припадък и не е могла да се овладее. А аз не можех да поправя нищо. И нямах вече нито искрица надежда.

В последния ден на месеца получих официално съобщение от управителния съвет, подписано от Бен Мастърс, с което ми се предписваше да си подам оставката от длъжността лекар в Далнейрската болница. Прочетох писмото с вкаменено лице.