— Истина е, докторе. — Алис Дюти също стана и се изправи до мъжа си; нейното простичко, измъчено от грижи лице сияеше. — Всичко дължим на вашата опитност и умение.
Облегнах се на масата. Краката ми се подкосяваха, главата ми беше като че напълнена с памук, а най-лошото беше, че чувствах как всеки миг мога да се разплача.
— Ех, драги! — извика Алекс. — Та вие сте съвсем изтощен! Не е и чудно, всъщност; сигурно цяла нощ не сте спал заради нас. Няма да ви безпокоим нито минута повече. Само ще идем да погледнем Сайм.
— Почакайте… — едва успях да изрека аз, безпомощен и сломен.
Те ме погледнаха отначало учудени, после загрижени, най-сетне явно разтревожени.
— Какво има? — запита с променен глас Алекс. След кратко мълчание добави така, като че едва измъкваха думите му от устата: — Да не е пак зле?
Кимнах почти без да мисля.
— Много по-зле ли е? Господи, не стойте така, човече! Кажете ни как е.
Не можех да погледна Алис; едва смогвах да гледам Алекс, чието помръкнало, посивяло лице беше наистина жалко.
— Боже господи! — промълви той с тих, угаснал глас. — Дано само не е…
Настъпи продължително мълчание. Не зная колко трая. Времето нямаше вече никакво значение, всичко се замъгли и потъмня. Видях само, че Алис се разплака и Алекс я прегърна. Когато най-после заговори, гласът му беше студен и твърд.
— Може ли да го видим?
— Да — промълвих аз. — Да дойда ли с вас?
— Ако нямате нищо против, ще отидем сами.
Когато тръгна към вратата, той, се обърна към мене като към чужд човек.
— По-леко щеше да ни бъде, ако не бяхте ме накарали снощи да помисля, че сте спасил детето. Не искам да ви видя вече.
Върнах се в стаята си и почнах да се разхождам безцелно из нея, като вземах и отново оставях ту една, ту друга вещ.
Когато погледнах по едно време през прозореца, видях Алекс и мисис Дюти, които се показаха откъм ъгъла на заведението и продължиха бавно по пътеката. Той изглеждаше прегърбен и сломен, все още обгърнал с ръка раменете на жена си, за да я придържа и подкрепя, докато тя пристъпваше без сили, без да вижда нещо от плач.
Тогава именно кипнах. Обърнах се и слязох в столовата на сестрите. Както и предполагах, сестра Пик беше сама. Тя седеше в удобно кресло пред запаления огън, със зачервени очи, но вече успокоена, сякаш, след като си бе „поплакала“, смяташе, че най-лошото е минало. Току-що бе обядвала — както винаги твърде рано, преди да се прибере за почивка — и на чинията й забелязах два старателно изчистени от месото кокала от котлети.
Обзе ме пристъп на дива, безразсъдна ярост.
— Жалка, безполезна, безсърдечна твар! Как смеете да седите така, да се тъпчете с ядене, да пиете и да се топлите след това, което сторихте? Не разбирате ли, че егоистичното ви нехайство погуби нещастното дете? По ваша, само по ваша проклета и престъпна вина то е мъртво сега!
Изражението ми изглежда я уплаши. Тя се измъкна от креслото и побърза да се отстрани в един ъгъл. Последвах я, улових я за раменете и я разтърсих така, че зъбите й затракаха.
— И се наричате още сестра! Дявол да го вземе, та и котките ще се изсмеят на това! Ако останете тук, ще се погрижа да си получите заслуженото. Трябва да ви обесят за тая постъпка. Помнете това, когато се опитате още веднъж да оставите някой болен, за да пиете чай.
Тя не се опита да ми отговори, но докато стоеше покорна, безпомощна и разтреперана, зелените й очи святкаха.
Обърнах се и излязох. При все че не съжалявах за избухването, чувствах, че беше неуместно и глупаво. Но колко глупаво — разбрах много по-късно.
След три седмици, докато пиехме кафето си следобед, мис Труджън ми подаде дружелюбно едно писмо. Борбата между нас бе приключила през нощта, когато бях направил трахеотомията. Тя не се опитваше вече да ме излага, аз бях готов да се закълна в нейната искреност и готовност за услуги. Дори ми се струваше, че макар и против волята си, тя започваше да ме обича.
— Управителният съвет ще направи днес следобед годишното си посещение.
Прочетох внимателно написаното на пишеща машина съобщение, което ми бе подала.
— Ще трябва да си туря чиста яка в чест на събитието.
— Няма да е лошо… — Малките й очи примижаха. — Трима души са… Мастърс, Хоун и Глог. Но са много придирчиви. Тази година идват по-рано от друг път.
— Каква е процедурата?
— Храним ги… това е доброто начало… После ги развеждаме навсякъде. — Тя ме погледна лукаво. — Вие няма защо да се тревожите. Всички криви дърва се стоварват върху мене.
Читать дальше