Тя беше възхитително спокойна, мълчалива, съобразителна и съвсем прилично облечена: при все че току-що бе станала от сън и бе навлякла набързо униформата си, дори колосаната й касинка беше сложена така, че ни един косъм не се подаваше от нея. Въпреки враждата помежду ни, не можех да потисна изблика си на възхищение и дори на завист към нея. Тя познаваше отлично работата си, а самообладанието й беше великолепно.
— Няма ли да трябва упойка? — запита полугласно тя.
Поклатих отрицателно глава. При такова дишане не можеше да се даде никаква упойка. Положението на детето беше и без това безнадеждно.
— Добре тогава — каза насърчително мис Труджън. — Аз ще държа главата и ръцете. А вие, сестра Пик, дръжте краката.
Докато говореше, тя ми подаде един ланцет от правоъгълника бяла марля в емайлирания леген, застана решително до масата и улови здраво раменете на Сайм. Нощната сестра улови колебливо глезените му.
При все че бе минал, разбира се, само един миг, стори ми се, че стоя цяла вечност пред тях с ножчето в неподготвената си безпомощна ръка.
— Ние сме готови, докторе — напомни ми управителката и — ако искате вярвайте — в гласа й прозвуча отново насърчение.
Поех дълбоко дъх, стиснах зъби, опънах кожата и направих разрез в гърлото на детето. Бликна гъста тъмна кръв, която закри раната. Попивах я непрестанно с марля и режех все по-дълбоко. Сайм беше в безсъзнание, та бях сигурен, че не усеща нищо, но все пак при всяко докосване той се виеше и гърчеше на масата в предсмъртни мъки. В същото време повтаряше на пресекулки ужасното усилие да си поеме дъх, от което се гърчеше като риба на суша. Тези внезапни непредвидени движения увеличаваха затруднението ми. Опитах се да вмъкна в прореза ретрактор. Той влезе, но изскочи веднага обратно и падна шумно на пода. Кръвта бликна още по-силно, не със светла шуртяща струя, която бих могъл да спра, а в бавен лепкав поток, който задръстваше всичко. Не можех да си служа вече с ланцета. Бях много близо до големите кръвоносни съдове на шията. Едно погрешно клъцване — и можех да прережа вратната вена. Опитвах се да отделя с показалец мускулите, ровех се в раната, търсех отчаяно трахеята. Ако не успеех да я намеря бързо, свършено беше със Сайм. Лицето му бе почти почерняло. Усилията му да поеме въздух, при които хлътваха и ребрата, и гръдната му кост, бяха все така отчаяни, но все по-редки и по-слаби. Настъпваха все по-продължителни промеждутъци, през които той изобщо преставаше да диша. Тялото му вече изстина и овлажня.
Едри капки пот оросиха челото ми. Чувствах се толкова зле, щото ми се струваше, че всеки миг ще припадна. Не можех да намеря дихателната тръба, просто не можех да я намеря, а детето почти свършваше. О, Господи… помогни ми да намеря тази трахея!
— Пулсът престава, докторе.
Тихо, укорно прошепване на сестра Пик, която притискаше от време на време с пръсти китката на момчето. Но управителката, застанала откъм главата му, все още не продумваше.
Не зная какво стана с мене — взех с отчаяна смелост ланцета и разрязах по-дълбоко. И изведнъж, като по магия, в раната изскочи тънката, бяла, лъскава като сребърно стъбло трахея, която така неумело и отчаяно търсех. И от моите гърди се изтръгна тежка, задъхана въздишка, изтрих потта от очите си и резнах откритата трахея. Веднага се чу свистящо поемане на пресен въздух, благодатен поток изпълни затворените, задъхващи се дробове. Зажаднялата гръд пое дълбоко въздух веднъж, дваж. Още веднъж и още веднъж, замаяна от облекчение. Отначало бавно, после все по-често и по-дълбоко умиращото дете започна да диша равномерно. Тъмният цвят на кожата изчезна, посивелите устни си възвърнаха бавно червенината, то престана да се бори.
Бързо, с треперещи пръсти, аз вмъкнах двойната цев, вързах няколко малки кръвоносни съда, заших раната и я превързах, оставяйки свободен тесния метален отвор на цевта. Коленете ми се подкосяваха, сърцето ми щеше сякаш да изскочи от гърдите, а най-тежкото бе, че трябваше да крия вълнението си. Разрошен и запотен, аз застанах без сили, с окървавени пръсти, докато управителката отнесе внимателно Сайм на леглото в страничната стая и го огради с много възглавници и топли бутилки.
— Така — обади се най-после мис Труджън. — Сега ще му е добре. Вие ще поемете това болно, сестра, и ще го пазите особено внимателно цяла нощ.
Когато се обръщаше да излезе, тя ме погледна бегло, без укор и без одобрение, сякаш искаше да каже: „Работата беше опасна, но вие се отървахте по-добре, отколкото заслужавате“. За пръв път се разбрахме един друг.
Читать дальше