Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Не се поколебах нито за миг. У нас беше вече препълнено, а Алекс живееше извън границите на нашата околия и не можеше да иска помощ от нас. Но и през ум не ми мина да откажа.

— Добре. Поискайте от вашия доктор да подпише бележка, а аз ще изпратя колата за бърза помощ, щом съмне.

— Не, не! — обади се бързо той. — Момчето е много зле, Робърт. Пред вратата чака кола, а то е добре увито в одеяла. Искам да ви го докарам още сега.

Не бях уверен дали е редно да приема така ненадейно един пациент извън района. Но поради дълбоката ми почит към Алекс трябваше да поема този риск.

— Тръгвайте тогава. Надявам се да стигнете за един час. Внимавайте да не го простудите по пътя.

— Ще внимавам. И благодаря, драги… благодаря.

Закачих слушалката и тръгнах по коридора към стаята на управителката. Но лампата й беше угасена, затова трябваше да позвъня на нощния звънец за сестра Пик. Когато тя дойде, дадох кратки нареждания да приготви едно легло в страничната стая на отделение Б, удобно допълнително помещение, запазено обикновено за частни пациенти и единствено незаето засега. После седнах да чакам.

Очакването не трая дълго. Малко преди полунощ пред главния вход спря затворено такси; когато отворих вратата срещу вятъра и плискащия дъжд, Алекс се появи пред мене, прегърнал увития в одеяла Сайм. Въведох го в приемната. Лицето му беше бледо и тревожно.

Той остави момчето на леглото, където сестра Пик започна да го приготвя за прегледа, изтри чело с опакото на ръката си и застана мълчаливо настрана, втренчил в мене замаян и изпитателен поглед.

— Не се тревожете толкова. Кога се разболя Сайм?

— В началото на седмицата.

— Инжектираха ли го?

— Два пъти. Но не му помогнаха много. — Дюти заговори по-бързо. — Налепите са вече дълбоко в гърлото. Като видяхме, че с всяка минута става все по-зле, реших да го доведа веднага. Имаме вяра във вас, Роб. Прегледайте го, за бога.

— То се знае. Но не се вълнувайте.

Когато отидох до леглото, успокоителното изражение, което си бях наложил заради Дюти, изчезна веднага от лицето ми. Щом спрях поглед на смъртнобледото дете, което се бореше със затворени очи и стиснати пестничета за всяко свое дихание, изтръпнах от мъка. Започнах мълчаливо да го преглеждам. Температурата му беше 40°, пулсът почти неуловим. Не се опитах да преброя вдишванията. Плътна жълта ципа покриваше задната част на гърлото и се спускаше опасно към ларинкса. Детето изживяваше явно последните си минути.

Погледнах Дюти, който бе застанал безмълвно до мене и се опитваше да прочете истината по лицето ми; при все че го съжалявах, бях страшно ядосан, загдето ме поставяше в такова тежко положение.

— Не е трябвало по никакъв начин да го изнасяте навън. Детето е много зле.

Той преглътна сухо.

— Какво има всъщност?

— Дифтеритен ларингит. Ципата е запушила дихателната тръба… и му пречи да диша.

— Не може ли да се направи нещо?

— Само трахеотомия… и то веднага. Но не можем да я направим тук. Нямаме операционна, нямаме необходимите удобства. Отдавна е трябвало да го закарате в някоя голяма инфекциозна болница в града. — Тръгнах към телефона. — Ще позвъня в Александра и ще наредя да го приемат веднага.

Започнал бях да избирам номера за бърза помощ, когато детето простена изведнъж със слабо, отчаяно хъркане, което изхриптя и заглъхна в стаята.

Алекс ме дръпна за ръката.

— Не ще можем да го закараме до друга болница. Господ знае как го докарахме и дотук. Направете сам каквото трябва.

— Не мога. Това е работа на специалист.

— Не, не! Направете нещо, моля ви се, направете нещо!

Задържан от ръката му, аз го гледах смаяно и безпомощно като глупак. Както вече споменах, имах извънредно ограничени познания в медицинската практика и ни веднъж не бях се опитвал да правя някаква сериозна операция. Застанал в ясните висини на чистата наука, аз се отнасях винаги с пренебрежение към суетливия лекар на свободна практика, който се нахвърля с една инжекция срещу каква да е болест. Но ужасната неотложност на сегашния случай не можеше да се отрече. Касаеше се всъщност не за часове, а за минути — защото знаех, че ако се изплъзна под предлог да препратя болното в болницата Александър, то няма да стигне живо дотам. Чувствайки ясно безнадеждната си неподготвеност, аз простенах безгласно.

— Събудете управителката — обърнах се към сестра Пик. — И пренесете веднага болното в страничната стая.

След шест минути мис Труджън, сестра Пик и аз бяхме в страничната стая, около простата дървена маса, върху която, в чиста бяла нощница, лежеше в безсъзнание задъхващото се дете. Извън това конвулсивно дишане в тясната стаичка владееше мъртва тишина. Запретнал бях ръкави, измил бях набързо ръцете си с карболов разтвор, а сега ме бе обзел такъв смъртен страх, че поглеждах неволно, почти несъзнателно, за помощ към управителката.