Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Докторе — започна спокойно той. — Никак не ми беше лесно да дойда при вас. Дълго се борих и молих преди да предприема тази стъпка. — Той замълча. — Често ли се срещате с дъщеря ми напоследък?

Усетих, че ужасно се изчервявам.

— Струва ми се — да.

— Мога ли да ви запитам защо?

— Защото… защото всъщност… много я обичам.

— Ох! — В това кратко възклицание нямаше ни укор, ни насмешка, само мрачна, почти студена загриженост. — И ние я обичаме, докторе. Още откакто дойде на този свят, тя бе за нас това, което е агнето за пастира. Затова ще разберете колко голямо бе разочарованието ни, когато научихме днес, че не е успяла да вземе диплома. А главната причина за това, както предполагам, е, че вместо да работи, е пропилявала времето си в скитане.

Аз замълчах.

— Разбира се — продължи проповеднически той, — аз имам пълно доверие в дъщеря си. Ние трябва да понасяме търпеливо ръката господня, когато се стовари върху ни, и дъщеря ми ще излезе пречистена от това изпитание. Моята свята съпруга и аз поговорихме с нея. След неколкомесечна непрекъсната подготовка тя ще се яви отново на изпит. Но ние сме разтревожени от друг, много по-сериозен въпрос. Не зная докъде е стигнало познанството ви, докторе — не мога да науча нищо от дъщеря си и малкото сведения, които имам, дължа само на мис Дийри — но все пак трябва да се съгласите, струва ми се, че при сегашните обстоятелства то е стигнало твърде далече.

— Не ви разбирам — казах бързо аз. — Защо сте против познанството ми с дъщеря ви?

Той не отговори веднага. Само притискаше един о друг пръстите си и мислеше съсредоточено.

— Докторе — започна внезапно и твърдо той. — Аз се надявам, че дъщеря ми ще се омъжи. Надявам се, че един ден ще бъде щастлива съпруга. Но такова щастие тя може да постигне само с човек от нейното вероизповедание.

Нагазили бяхме вече доста дълбоко, но аз се втурнах дръзко още по-напред.

— Не съм съгласен с вас — казах. — Религията е съвсем личен въпрос. Не сме виновни за това в какво вероизповедание сме родени. Пък и напълно възможно е всеки от нас да зачита вярата на другия.

Той поклати мрачно глава със студена, странно предизвикателна усмивка, с която искаше сякаш да подчертае, че никой не знае по-добре от него пътищата и тайните на всеведущия Бог.

— Мога да бъда снизходителен към вас, защото сте млад и неопитен. Но на тоя свят има само една истинска вяра, само едно истинско братство на вярващи. В това истинско братство на богопомазани е била възпитана и моята дъщеря. И тя не ще се оскверни никога във водите вавилонски.

По някакво странно противопоставяне, докато той говореше, мисълта ми отлетя внезапно и неудържимо към прекрасните води на Маркинч, покрай които скитахме с Джин и разменихме под нежния и снизходителен небесен покров първата си сладостна целувка.

— Младежо! — забелязал по лицето ми признаци на огорчение и непокорство, той заговори по-рязко. — Аз ви желая доброто и се надявам, че просветлението ще осени един ден и вас. Но редно е да разберете най-после, че дъщеря ми не е за вас. В нашето братство имаше един проповедник, за когото тя всъщност е сгодена. Имам предвид Малкълм Ходн. Вие го видяхте в моя дом. Той е засега учител, но мечтае да стане един ден проповедник, който ще разнася из пустинята факела на Словото. Той се показа с всички прояви на разума и душата си достоен да я ръководи и насочва по пътеките на тоя земен живот.

Настъпи мълчание. Гостът очакваше навярно да заговоря, но тъй като аз, потънал в креслото си, не продумвах, той стана все така спокоен, облече бавно балтона си и след като закопча и последното копче, ме погледна с тъжна снизходителност и студено предупреждение.

— Радвам се, че разговорът ни не бе безполезен, докторе. Всички трябва да се покоряваме Богу… да разбираме истински волята му… На раздяла ви предавам на неговите грижи.

Той взе шапката си и излезе от стаята с твърда стъпка и израза на човек, обречен на ясна и непоколебима дисциплина.

Дълго време не мръднах. Въпреки строгото му тесногръдо гледище, почтеността ми налагаше да призная, че постъпваше според убеждението си. Но това не ме утешаваше. Тонът на неговото слово, в което всяка дума беше извлечена от Апокалипсиса, ме прониза до кръв. А Ходн… беше наистина безкрайно горчив хап.

Оскърбен, разгневен и влюбен, аз помислих за Джин. И стиснах здраво зъби. Не бях обещал във всеки случай, че вече няма да се срещам с нея.

В такова неспокойно и неприятно настроение направих вечерната визитация. След като дадох нарежданията си на сестра Пик, отидох както винаги в изолационния павилион, но не можах да се съсредоточа. Чисто научните изследвания, на които се бях посветил, изискваха пълно откъсване от житейските тревоги. А аз не се интересувах вече от дадения тържествен обет. Пред мене беше образът на Джин, стройна и свежа, със замъглени от младежки унес кестеняви очи. Аз я обичах. И трябваше да я видя.