Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Учудвате ме, Джейнет. Вие сте ми приготвяла неведнъж чудесен чай. Не си ли спомняте, когато идвахме тук да ловим риба… с Гевин… и ви уловихме лакерда?… Аз съм Робърт Шенън.

Щом я назовах по малкото й име, тя се стресна, загледа ме като стара вещица, позна ме и възкликна радостно, с вик, изтръгнат почти неволно от глъбините на планинското й сърце, което мъчно разпознава чуждите хора, но всякога е топло към приятелите.

— Бог да ви пази! Ако бях с очилата, щях да ви позная веднага. Та вие сте си все същият, Робърт.

— Същият съм, Джейнет. А това е мис Лоу. Ако ни върнете, ще офейкаме и никога вече няма да дойдем.

— Само че аз няма да направя такова нещо! — извика уверено Джейнет. — Пази боже! След десет минути ще пиете най-хубавия чай в Маркинч.

— Може ли да го изпием в градината, Джейнет?

— Можете, можете. Гледай ти! Робърт Шенън, пораснал и станал доктор… Да, да, не можете да отречете. Четох нещо за вас в „Ленъкс хералд“…

Продължавайки възклицанията си, Джейнет ни въведе в задната градина, после забърза към кухничката, където я видяхме през отворения прозорец да се суети с голям тиган в ръка.

В резултат на усърдния й труд ние се озовахме скоро в дървената беседка пред простата, но вкусна храна, която бях намирал тук в миналото — пресни пирожки и домашно масло, пресни варени яйца, полски мед във вощена пита и силен чай. Джин прочете сериозно молитва със затворени очи, после съвсем естествено и с охота започна да яде здравата селска храна.

Старата Джейнет се въртеше отначало около нас, разпитваше ме, гледаше ни с вродената си прозорливост и ни затрудняваше доста много с въпросите си. Но малко по-после, след като напълни отново чайника, тя ни остави сами. Мис Джин въздъхна облекчено и се обърна към мене:

— Колко е хубаво! — извика щастливо и чистосърдечно тя. — А като си помисля, че всичко това можеше да не бъде. Ако не бях ви помолила да бъдем приятели, когато се срещнахме в Грант… Нямате представа колко много ми струваше това… цяла треперех.

— Съжалявате ли?

— Не. — Тя се изчерви леко. — А вие?

Аз поклатих мълчаливо глава и продължих да я гледам така, че я накарах да сведе поглед — свенливост, която ме трогна както някога, когато я отминах, тъжна и самотна, пред Хилър на Фенър Хил. Колко хубавичка беше тя в тази селска обстановка, загоряла от вятъра и слънцето, невинна и мила! Циганка може би. Гъстите й коси бяха тъмнокестеняви, прибрани с тъмнокафява панделка, кестеняви бяха и очите, и лицето, изпъстрено с по-тъмни петънца от прах.

Като си играеше неспокойно с чайната лъжичка, тя отбеляза, сякаш се стараеше да насочи отново разговора към обикновена тема:

— Усещате ли мириса на орловите нокти? Сигурна съм, че растат някъде в градината.

Не отговорих, при все че уханието на цветето или на нещо по-приятно опиваше кръвта ми. Обзет от странно, непознато вълнение, аз се стараех да насоча мислите си към нещо разумно, към опитите си, към безбройните дисекции, които бях правил в моргата. Как можех след това да виждам нещо красиво в човешкото тяло? Можех, уви! Тогава насочих отчаяно мисълта си към амебите, към най-нисшата форма на клетъчен живот, които започват несъзнателно да се събират, щом ги поставите под микроскопа. Нямах ли ум, разсъдък и воля, за да се спася от този сляп нагон? Но съвсем независимо от желанието си, чух гласа си:

— Да се поразходим ли? Не е късно. Няма да ходим далеко.

Тя се поколеба. Не искаше сякаш да разсее магията, която ни бе обгърнала.

— Хайде — настоях аз. — Рано е още.

— Още мъничко тогава — съгласи се тихо тя.

Оставих щедра почерпка на масата, след което се сбогувахме с Джейнет. После тръгнахме полека по тясната пътека около лъкатушния бряг на езерото. Започваше да се мръква, лунният сърп се рееше високо в небето на изток и се отразяваше в тайнствените глъбини на тъмните води. Въздухът беше лек и приятен като ласка. Далеко някъде се обади щъркел, на който по-отдалеко отговори другарят му. После тихият плисък на езерото се сля с нощната тишина.

Ние се движехме безмълвно по стихналия бряг, докато стигнахме до едно малко песъчливо заливче, заслонено с цели редици орешец и див джоджен, където спряхме неочаквано и се обърнахме един към друг. Устните й бяха топли и сухи, полуотворени като за жертвоприношение, поднесени с чистото и пълно съзнание, че никой мъж не ги е целувал досега.

Никой не продума. Аз сдържах дъха си, сърцето ми туптеше като пред гибел. Но не, магията завърши само с тази сладостна, единствена целувка. Невинността победи.