Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Някъде зад нас се чу острата свирка на кондуктора, последвана от предупредителния сигнал на локомотива.

— О, Робърт! — извика обезумяла тя. — Какво да кажа… скъпи, какво да направя?

Аз я погледнах студено. Локомотивът повторно изпищя.

— Съветвам ви да се качите във влака, ако не възнамерявате да нощувате из уинтънските улици.

Тя премести замаяно поглед от мене към линията, където влакът потегляше с бавни, тътнещи полюшвания. Поколеба се за миг, след това простена едва чуто, обърна се и изтича.

След като видях, че се качи благополучно, аз си тръгнах, прибрах кошницата и няколко минути по-късно взех последния влак за Далнейр, не особено недоволен от себе си. Напълно съзнавах, че съм донякъде неискрен, но и аз като Сидней Картон бях успял да спечеля поне засега известен ореол и се наслаждавах на това приятно чувство.

Когато се върнах в болницата малко преди полунощ, забелязах с изненада, че прозорецът на мис Труджън още свети. Тъй като на черната дъска в хола не беше записан никакъв новоприет случай, аз заключих, с намерение да се прибера веднага. Но щом влязох в жилището си, чух откъм коридора умилкващ се глас, който можеше да принадлежи само на сестра Пик.

— Докторе… доктор Шенън.

Отворих.

— Докторе. — Тя ме погледна с кротката си, унила усмивка. — Управителката желае да ви види.

— Какво?

— Да, докторе, веднага, в кабинета й.

Тази повелителна покана, изпратена чрез друг човек и по това време, ми се стори истинско нахалство. От желание да запазя добри отношения, отначало помислих да отида. След това почувствах, че тя прекалява.

— Предайте моите почитания на управителката. Ако желае да говори с мене, тя знае къде може да ме намери.

Сестра Пик вдигна смаяно поглед, но по бързината, с която излезе, можех да разбера, че не й е неприятно да бъде почтен посредник при възникналите разногласия между управителката и мене. Тя бе предала сигурно с особено усърдие отговора ми, защото мис Труджън се втурна само след миг в стаята, в своята тъмна униформа, но без касинка, маншети и яка. Лишено от тези бели ленени украси, лицето й изглеждаше още по-жълто.

— Доктор Шенън, при моето ежемесечно обхождане на болницата влязох днес и в лабораторията. Намерих я в най-ужасен безпорядък, пълна с непотребни вещи, непочистена, разхвърляна, замърсена.

— Какво от това?

— Ваше дело ли е?

— Да.

— Вие нямате, нямате никакво право да вършите такова нещо. Трябваше да ме попитате предварително.

— Защо?

— Защото трябваше. Тя е под мое ведомство.

— Да не би цялата болница да е под ваше ведомство? — започнах да губя самообладание аз. — Вие искате да управлявате цялото заведение и не мирясвате, докато не заставите всички да ви се кланят и да пълзят пред вас. Всъщност вие се държите така, като че заведението е ваша лична собственост. А не е. И аз имам известни права. В случая се занимавам с важни научни изследвания. Затова използвам лабораторията.

— Тогава ще бъдете любезен да я освободите.

— Предлагате да прекратя заниманията си?

— Съвсем безразлично ми е какво вършите, стига да изпълнявате длъжността си. Но аз искам да върнете лабораторията чиста и подредена.

— Защо? Тази стая никога не се използва.

Тя се засмя кратко.

— Ето къде грешите. Използва се всяка година по това време. За лекции на сестрите. Не сте ли забелязал чиновете? Курсът започва в събота.

— Можете да използвате някоя друга стая — възразих аз, чувствайки, че почвата под краката ми се свлича.

Тя поклати решително глава.

— Няма друга стая със съответните удобства. Само изолационната зала. А тя е прекалено влажна и неприветлива. Не желая да е неудобно не само на сестрите, но и на вас, докторе, защото, виждате ли — хвърли тя с парлива насмешливост последната си стрела, — вие именно ще изнасяте лекциите.

Надхитрен — по-точно напълно притиснат до стената — аз можех само да я гледам втренчено, в безпомощно мълчание. От насмешливата веселост, искряща в очите й, когато тръгна към вратата, личеше колко е доволна, че е могла да разчисти сметките си с мен и да ме постави на място.

Легнах си, но продължих да обмислям новото затруднение. Закалена от живот сред свади и шум, закоравяла в нескончаеми разправии с прислужници, търговци, болногледачки и сестри, клатушкайки се победоносно с цяла свита покорни лекари, тя беше наистина костелив орех. Колкото и да ми беше противно това, засега не ми оставаше никакъв друг изход, освен да предприема стратегическо отстъпление.