Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

На другия ден, по време на обеда, аз й съобщих официално след кратко мълчание, че ще напусна лабораторията.

Като награда за капитулацията тя ме удостои с мрачна усмивка.

— Знаех, че ще се разберем, докторе. Мога ли да получа малко чътни 7 7 Лютива индийска подправка от плодове, чеснов лук, оцет и др. — Б.пр. , ако обичате? Спомням си, че когато бях в Богра…

Искаше ми се да счупя бутилката в главата й. Но вместо това й я подадох също тъй мрачно усмихнат.

След един час, в два и половина, тръгнах нехайно към изоставения малък изолационен павилион за болните от вариола, после се шмугнах бързо в храстите, които го закриваха. Мис Труджън беше заета в стаята за бельото, но аз исках все пак да бъда предпазлив.

Изолационният павилион беше развалина — невъзможно е да се употреби друга дума — в която можах да вляза само след като разбих една ръждива желязна врата. Съвършено тъмен, студен като гроб, покрит само с прах и паяжини, личеше, че не е отварян от години. Драснах кибрит, с който опарих пръстите си, и огледах изоставената развалина. В дървената стена имаше отвор, откъдето бяха изведени тръбите на печката. Очукан, пожълтял и ръждясал емайлиран леген беше оставен на пода. И водата дори беше прекъсната, а крановете бяха почти изцяло ръждясали.

Излязох, отчаян, намерих Пим в гаража и му обясних положението.

— Ще се преместя в стария павилион за болни от вариола.

Той се засмя недоверчиво.

— В онова местенце ли? Та то не става за нищо!

— Можем да го поправим.

— Никога.

Той продължи да настоява, че е невъзможно, но когато пуснах в ръката му десет шилинга, се съгласи, макар и неохотно, с намерението ми.

Още същата вечер, щом се стъмни, пренесохме всичките ми вещи от лабораторията в полуразрушения павилион. След това, мърморейки непрестанно, Пим започна да внася някакви първобитни подобрения, направи ми ново кранче, свърза прекъснатата електрическа инсталация, поправи най-изгнилите дъски. Мръсни и уморени, прекратихме работата в десет часа, когато той трябваше да доведе от гарата някои от сестрите.

Още две вечери бяха необходими, за да завършим работата, но резултатът беше доста жалък. И все пак това помещение, в което духаше отвред и нямаше никакво отопление, беше мое, имаше здрав чин, вода, електричество, четири стени и покрив. Сестра Камерон, която завеждаше павилиона за болни от скарлатина, ми приготви от стари пижами три червени бархетни завеси, които окачих пред дървените капаци на прозорците, така че никаква светлина да не прозира навън. Нов ключ осигуряваше само на мене правото на влизане и излизане. А като прокара невидима жица от звънеца пред входа на жилището ми, Пим ме снабди с уред, който щеше да ме предупреждава, когато ме търсят. С една дума, имах тайна лаборатория, крепост, арсенал за издирвания, откъдето никой не можеше да ме измести. Всяка вечер, след последната визитация, аз тръгвах към гъсталака и се вмъквах в тъмнината между гъстите дафинови храсти, за да вляза в светилището. В девет часа вече бивах потънал в работа.

Поддържайки силите си с турско кафе, което си приготвях сам, работех обикновено до един часа след полунощ, а понякога, унесен в търсенията си, оставах до зори и изобщо не си лягах, разчитайки, че студеният душ и силен масаж ще ме освежат за закуска и за служебните ми задължения през деня.

Работата ми напредваше бързо, но това постоянно усърдие почна да се отразява на нервите ми, затова в следобедите започнах да използвам мотоциклета на Люк. Нямаше нищо по-ободрително от бързото летене по безлюдните провинциални шосета, от замайващата упойка на скоростта, а мотоциклетът, пропит сякаш с копнеж по родното огнище, винаги ме насочваше към Блерхил, отнасяйки ме с рев и трясък покрай вратата на вила Силоам.

Един следобед, вместо да прелетя край нея, аз намалих ход, отведох машината по задната уличка и спрях зад градинския зид. Каменният зид не беше висок, така че лесно се покатерих по него. Долу, почти в краката ми, в малката градинска беседка беше дъщерята на блерхилския хлебар.

Без да подозира още присъствието ми, тя седеше пред проста градинска маса гологлава, с късо палто, опряла брадичка о дланта си, сложила пред себе си някакъв медицински учебник и книжна кесия със сливи. Явно беше, че учи. Но изражението й беше така замислено, държането — унесено, погледът — блуждаещ, а пръстите й толкова често ровеха из книжната кесия, та започнах да се страхувам, че вниманието й към Ослеровата „Медицинска практика“ съвсем не е на необходимата висота. Откакто бях дошъл, тя изяде тъжно три зрели сливи, без да обърне ни една страница, после избра все пак печално четвъртата, захапа с белите си зъби вкусния плод и въздъхна тихо, а няколко капчици червеникав сок потекоха по брадичката й; но в същия миг вдигна ненадейно глава, зърна ме на зида, трепна и едва не глътна костилката.