Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Да — съгласих се важно аз. — Но те са извънредно добри приятели. А приятелството е прекрасно нещо.

Тя погледна програмата, за да прикрие изчервяването си.

— Всички ми харесват — каза тя. — Девойката, която играе Люси, е много мила, има такива чудни руси коси. Казва се мис Н. де Силва.

— А в действителност — отвърнах аз — е съпруга на Мартин Харвей.

— Нима? — извика тя, като вдигна възбудено глава. — Колко странно!

— И е навярно на четиридесет и пет години, а русата коса е перука.

— Моля ви, мистър Шенън, не говорете така — извика възмутено Джин. — Как можете да се шегувате с такива неща? Така ми харесва всичко — и най-малката дреболия! Шт! Завесата се вдига.

Второто действие започна със зелено осветление и тиха, тъжна музика. Чувствителното лице на моята съседка отразяваше все повече и повече вълненията, пробудени в нейното сърце. Дълбоко развълнувана, тя почти не заговори през антракта. Но когато последното действие започна и я омагьоса, неизвестно как се случи нещо странно — малката й овлажняла ръка се вплете в моята. Топлият прилив на кръвта й беше толкова приятен, че аз не прекъснах допира. И ние останахме така, с преплетени пръсти, сякаш се бяхме свързали, за да се подкрепяме, докато драмата на Картоновото самопожертване отиваше към своя сърцераздирателен край. Когато този благороден мъж направи и последната жертва, изкачвайки се твърдо на гилотината с пребледняло лице и грижливо разчорлени черни къдри, оглеждайки развълнувано галерията и партера, усетих как снагата на съседката ми, почти допряна до мене, потрепери конвулсивно; в следващия миг топли и нежни сълзи закапаха като пролетни дъждовни капки една след друга по ръката ми.

Най-сетне всичко свърши, залата зашумя и повика многократно на сцената мис Де Силва и Мартин Харвей — който изглеждаше наистина щастлив и великолепен в своята копринена риза и високи лачени ботуши след чудното възкресение от гроба. Но мис Джин Лоу беше така развълнувана, че не взе участие в тия твърде обикновени ръкопляскания. Безмълвна, смазана сякаш от чувства, които не могат да се изразят с думи, тя стана и ме придружи към изхода. Едва когато излязохме на улицата се обърна към мене.

— О, Робърт, Робърт — прошепна тя със светнали очи, — не можете да повярвате колко приятна бе за мен тази вечер.

Тя ме нарече за пръв път с малкото ми име.

Стигнахме мълчаливо до централната гара и тъй като нейният влак, последен за днес, заминаваше след петнадесетина минути, застанахме малко стеснително под часовника до вестникарския павилион.

Изведнъж, събудена сякаш от сън, мис Джин се опомни и трепна.

— Часовникът ми! — извика тя. — Щях да го забравя.

— Да — усмихнах се аз. — И аз съвсем го бях забравил.

И започнах да търся в джоба на сакото си поверения ми накит.

Но не можах да го намеря. Търсих безуспешно из всички външни и вътрешни джобове на сакото. После започнах да ровя с растяща тревога из джобовете на жилетката.

— Господи! — промълвих аз. — Като че го няма.

— А трябва да е у вас. — Гласът й прозвуча рязко и странно. — Дадох ви го.

— Зная, че ми го дадохте. Но аз съм такъв разсеян нещастник. Всичко губя.

Търсех напразно и почти без надежда из джобовете на панталоните си, когато, вдигайки случайно поглед, зърнах изражението на мис Джин — изражение на почтена девойка, която открива най-после, че наистина има работа с мошеник, който я е изиграл, измамил и излъгал, изражение, изпълнено с толкова мъка, съмнение и покруса, че аз прекратих смутено търсенето.

— Какво има?

— Часовникът не е мой. — Устните й бяха смъртно бледи, гласът й по-тих от всеки друг път. — На майка ми е. Подарък от баща ми. Поисках й го от суетност, за да се докарам пред вас. О, боже, боже! — Неизчерпаемите извори в очите й бликнаха отново. — След тази чудесна вечер… когато ви повярвах… и обикнах.

— Господи — изкрещях аз, — да не мислите, че съм откраднал проклетия часовник?

Вместо да отговори тя окончателно се разплака. Когато отвори чантата, за да извади мократа си кърпичка, вътре светна внезапно златен предмет, който озари мрачния свод на гарата. Тя трепна, а аз си спомних, че докато седеше унесена, бях пуснал за по-сигурно часовника в чантата й, защото наистина се страхувах да не го загубя.

— О! — ахна ужасено тя! — О, боже, господи!… — После ме загледа невероятно съкрушена и едва успя да промълви: — Как ще мога… да ви се извиня някога… за съмнението си?

Гробно мълчание от моя страна.