Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— А вместо това не бихте ли дошла на театър с мен?

Тя трепна, а плахостта в погледа й се засили, докато аз продължих:

— Имам малко работа, която ще ми отнеме около един час. Да се срещнем пред театър Роял в седем. Играе Мартин Харвей, в „Единственият път“. Трябва да го видите.

Тя ме погледна отново, поразена и безмълвна, като че поканата ми разкриваше всички житейски ужаси и опасности. След това преглътна.

— Струва ми се, че няма да ме разберете, мистър Шенън. Но аз не съм ходила никога на театър.

— Господи! — При все че би трябвало да очаквам тия думи, едва можах да повярвам на ушите си. — А защо, за бога?

— Нали знаете какви строги разбирания имаме вкъщи.

Тя наведе поглед и започна да рисува с пръст по покривката на масата.

— Нашето братство не позволява игра на карти, танци, посещаване на театри. Баща ми не ни забранява изрично, разбира се… но ние не сме и помислили за такова нещо.

Наблюдавах я смаян.

— Крайно време е да помислите тогава. Та всъщност — заговорих великодушно аз — театърът оказва най-голямо културно влияние. Имайте предвид, че според мен „Единственият път“ не е кой знае какво нещо, но като начало не е лошо.

Тя мълчеше и продължаваше да рисува в мъчителна, унила нерешителност. После вдигна бавно глава и заговори със запъване, тъй като пуританското й възпитание отказваше да отстъпи.

— Съжалявам, мистър Шенън, не мога да дойда.

— А защо?

Тя не отговори, само погледна умолително, тъжно и смутено. Срещу блюдото на нейното естествено, живо и пламенно влечение натежаваше другото, с всички тъжни и мрачни поуки, втълпявани й още от детинство, със строгите предупреждения против светските съблазни, с апокалиптичните пророчества за вечна гибел.

— Добре! — извиках сърдито аз. — Това просто на нищо не прилича! Загубихте половин ден да ме увещавате, че трябва да се виждаме понякога. А когато ви каня да отидем на едно съвсем невинно развлечение, на едно класическо представление по прочутата повест на Чарлз Дикенс, вие направо отказвате да дойдете.

— О, Дикенс ли?… — промълви едва чуто и сякаш поуспокоена тя. — Чарлз Дикенс. Той е много голям писател.

Но аз бях закопчал вече сърдито сакото си и търсех с очи келнерката, за да платя.

Ужилена от моето раздразнение, Джин наблюдаваше с възобновено вълнение тези признаци за незабавно тръгване; после въздъхна леко и отстъпи с трепет.

— Добре — промълви безпомощно тя. — Ще дойда.

Въпреки умолителния поглед аз не й простих веднага, а едва след като платих — което тя не дръзна да оспори — и я изпратих до улицата. Тогава се обърнах и казах на сбогуване приятелски, но все пак с предупредителен тон:

— В седем часа пред театъра. Не закъснявайте.

— Да, мистър Шенън — промълви покорно тя, като ме погледна развълнувано; после се обърна и се отдалечи.

Аз постоях малко, преди да тръгна към Института по патология, където се надявах, че Спенс — комуто бях писал предварително — ме очаква.

Когато стигнах сградата, часът беше шест и четвърт и като не желаех в никакъв случай да се натъкна на Ъшер или Смит, огледах внимателно коридорите, преди да вляза в лабораторията. Както се надявах, Спенс беше сам, унесен в работа на чина си.

Движех се безшумно, затова той ме забеляза едва когато се изправих до рамото му. Тогава видях с изненада, че не работи, а разглежда замислено някаква снимка.

— Вие ли сте, Робърт? — Той ме огледа някак унило. — Липсвахте ми. Как сте в Далнейр?

— Много добре — отвърнах весело аз. — Малко не върви с управителката. Но получих нова култура от бацила — и то съвсем чиста.

— Чудесно. Установихте ли вида му?

— Не съм, но ще го установя. По това работя сега.

Той кимна.

— И аз бих искал да се махна оттук, Робърт. Да можех да пипна някое преподавателско място в по-малките школи… В Абърдийн или в Сент Андрюс!

— Ще успеете — казах насърчително аз.

— Да. — Гласът му беше странно унесен. — Здраво работих през тия четири години… заради Мюриел. Тя ще се чувства добре в Сент Андрюс.

— А как е Ломекс? — запитах аз.

Спенс вдигна към мене безизразния си поглед. Настъпи тягостно мълчание.

— Красив и дързък както винаги. Напълно доволен от живота… и от себе си.

— Не съм го виждал цяла вечност.

— Напоследък изглежда доста зает. Да-а, приятно ми е да чуя, че работата ви напредва. Получих писмото ви. И мога да ви дам колкото искате глицерин.

— Благодаря, Спенс. Знаех, че мога да разчитам на вас.