Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Той махна нехайно с ръка. Настъпи неловко мълчание. Аз отвърнах стеснително поглед, който се спря върху снимката пред Спенс. Очите му проследиха моите.

— Погледнете го по-добре — каза той, като ми подаде снимката. Тя представляваше приятен младеж с красиви черти и ясно, жизнерадостно изражение.

— Много хубава — казах аз. — Кой е?

Той се засмя и смехът му прозвуча странно; защото макар да се усмихваше понякога, твърде рядко го бях чувал да се смее.

— Бихте ли повярвал? — каза той. — Аз съм.

Издадох неразбираем шепот. Не знаех какво да кажа. И го погледнах неловко. Той беше толкова далеко от обичайното си кротко и спокойно състояние!

— Да, такъв бях на осемнадесет години. Какво странно значение има едно лице… Нямам предвид някое хубаво лице… а едно най-обикновено, дори грозно лице. Нали знаете какво четем в романите: „Лицето му имаше някаква очарователна грозота“. Но в половина лице няма романтичност, невъзможно е. Колизеят е прекрасна гледка. Обаче само на лунна светлина и за половин час. Кой би желал да гледа постоянно някаква проклета развалина? Всъщност, Шенън, ако искате да знаете, тя може да разстрои нервите на всеки до полуда.

Не, никога досега не бях виждал Спенс в такова възбудено, болезнено настроение. Спокойната му сдържаност ни караше да забравяме, че той трябва да проявява към себе си невероятна строгост, за да не се самосъжалява. Бях развълнуван, чувствах се неловко и се питах дали да заговоря. Но в същия миг, когато почти изглеждаше, че не ще издържи, той се овладя внезапно, скочи и отиде към полиците с лекарства.

— Елате — каза рязко той. — Да приготвим поръчката ви.

Последвах го бавно.

Избрахме заедно половин дузина шишета по половин литър със съответния разтвор и ги опаковахме със слама в здрава тръстикова кошница. След това си тръгнах, като още веднъж горещо му благодарих. Тази странна промяна у него наистина ме разстрои.

В подножието на хълма взех червения трамвай за централната гара, където оставих кошницата в гардероба. После влязох в бюфета и похапнах набързо студена пирожка с месо и чаша бира. Започвах да се безпокоя и да се питам дали чувствителната съвест на мис Джин не ще бъде непреодолима пречка за нашето забавление.

Но когато я срещнах пред театъра, тя бе отхвърлила скрупулите си, лицето й изразяваше нетърпение и приветливост, тъмните зеници искряха от възбуда.

— Гледах афишите — каза тя, когато влизахме във фоайето. — Но не видях нищо лошо в тях.

Макар и евтини, местата ни бяха сравнително добри — две резервирани места на третия ред — и тъкмо седнахме, когато оркестърът засвири. Моята дама ме погледна със заразително вълнение и се наведе веднага над програмата, която й подадох. После, за да се освободи сякаш от всичко, което би могло да й пречи, извади часовника и ми го подаде.

— Приберете го, моля ви се. Много е хлабав. Цял следобед ме е тревожил. Страхувах се да не го изгубя.

След малко загасиха лампите, а след кратка увертюра завесата се вдигна и пред нас се появи сцена от Париж през осемнадесети век, където шумната мелодрама на френската революция започна да разкрива полека своите преплетени теми от безнадеждна любов и героично самопожертване.

Представяха вечно свежата драматизация на „Разказ за два града“, с която несравнимият Мартин Харвей, подлагайки благородно всяка нощ и всяка сряда следобед глава на гилотината, вълнуваше от двадесет години насам провинциалната публика.

Отначало моята съседка се въздържаше предпазливо от всякаква преценка; след това постепенно се поизправи, а ясните й очи пламнаха от любопитство и удоволствие. Без да отделя поглед от сцената, тя прошепна развълнувано:

— Каква прекрасна сцена.

След това бе покорена от бледата, мургава красота на Сидни Картон и нежния неземен чар на Люси Манет.

В първия антракт тя се поотпусна бавно, въздъхна и ме погледна признателно, докато си вееше с програмата, за да разхлади поруменялото си лице.

— Чудесно, мистър Шенън. Съвсем различно от това, което очаквах. Не мога да изкажа колко се радвам.

— Желаете ли един сладолед?

— О, не. Не мога и да помисля за такова нещо= То би било истинско светотатство след това, което току-що видях.

— Пиесата не е първокласна, разбира се.

— Аз пък намирам, че е — настоя тя. — Прекрасна е. Толкова ми е жал за горкия Сидни Картон. Той е така влюбен в Люси, а тя… О, трябва да е ужасно, мистър Шенън, да сте влюбен до полуда в човек, който не ви обича.