Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Ще го направите… по-нататък.

— Кой знае… — въздъхна той. — Може би.

Виждах, че въпреки младостта и добродушието си, Люк започва да роптае срещу родителските ограничения и да изявява право на собствено съществуване.

След кратко мълчание той ме погледна някак смутено, осъждайки не толкова с укор, колкото с полушеговито съжаление глупостта и слабостите на целия женски род.

— Работите вкъщи вървят лошо, Робърт. Заради Джин…

За да скрия чувствата си, аз се наведох да взема цигара от кутията. Пламнах от самото споменаване на името й. Люк приличаше така невероятно на нея с откритото си изражение, кестеняви очи, къдрави коси и свежо, мургаво лице, че не смеех да го погледна.

— Да не е болна? — запитах предпазливо.

— Много по-лошо! — извика той. — Най-напред беснееше срещу ужасните мошеници и подлеци по света. — Той се засмя. — Това бяхте вие, разбира се. После изпадна постепенно в униние. А през последните няколко седмици само плаче. Опитва се да крие, но аз я познавам.

— Може би се тревожи за изпитите — подсказах аз.

— Нали това лято са последните?

— Никакви изпити не разстройват така Джин. — Той помълча и добави поверително, като опитен мъж: — Всъщност вие знаете не по-зле от мен каква е работата. Ето — тя ме помоли да ви предам това писъмце.

След като порови из вътрешния джоб на своето норфолско сако, той извади една сгъната хартийка, която аз взех със странно ускорен пулс.

Драги доктор Шенън, узнавайки съвсем случайно, че брат ми възнамерява да ви посети по своя работа, възползвам се от случая да ви изпратя тия няколко реда.

Трябва да ви кажа всъщност нещо, което не се отнася до никого от нас и не е особено важно, но все пак, ако отидете случайно в Уинтън идната сряда, не бихте ли дошъл към пет часа да пием чай у Грант на Ботаник роуд. Възможно е, разбира се, да имате предвид нещо много по-приятно. А може би и съвсем сте ме забравил. В такъв случай все едно. Моля да извините натрапчивостта ми.

Ваша както винаги,

Джин Лоу

П.П. — Миналата събота се разходих сама из Хай парк и открих защо не видяхме белите крави. В стадото имало заболяване и много животни умрели. Срамота, нали?

П.П.П. — Зная, че имам много недостатъци, но поне казвам винаги истината.

Оставих писъмцето и погледнах чистосърдечното, въпросително изражение на младия Лоу, като се питах дали цялата работа — посещението на Люк, даването на мотоциклета, поканата за чай идната седмица не е била нагласена от Джин с неизвестна, но определена цел. Досегашното ми униние изчезна, под кожата пропълзяха радостни тръпки.

— Ще отидете ли? — запита Люк.

— Предполагам — отвърнах аз с глас, на който се стараех да предам равнодушие и твърдост, въпреки разтуптяното си сърце.

— Жените са цяла напаст, нали? — каза с внезапно съчувствие Люк.

Аз се засмях и в изблик на разчувстване настоях да остане за вечеря. Похапнахме приятно заедно, после пихме кафе и пушейки с разкопчани яки, поведохме разговор за мотоциклети, модели на самолети, за братството между мъжете, за електрически машини за месене на хляб и за необяснимата поквара на нежния пол.

Уинтън беше доста жалко градче с чести дъждове, посивяло под димната плащаница на вечно пушещи комини, потискащо с монументалната си архитектура и ужасни статуи; но славата му, ако изобщо можеше да претендира за слава, се дължеше на неговите чайни. Мрачните му улици се оживяваха от десетки чайни, оазисчета за почивка и похапване, където, минавайки през преддверието, отредено за продажба на кейкове и шотландски сладкиши, уинтънските граждани — чиновници, машинописки, продавачки в магазини, студенти, та дори солидни търговци и индустриалци — се събираха по всяко време на деня в задното помещение около маси с бели покривки, отрупани с пирожки, плодов кейк и пасти, да се подкрепят с чаша чай или кафе.

От всички тези заведения студентите посещаваха най-много сладкарницата Грант, където, освен на прочутите крем-пити човек можеше да се наслади и на добър вкус, представен от интериор в тъмна дъбова ламперия, над която, между кръстосани ками и дълги шотландски саби, бяха окачени истински картини от членове на Шотландската академия.

И така в следващата сряда аз отидох у Грант със странна смесица от нетърпение и плахост. Бях решил да си взема отпуск за целия следобед, защото имах да свърша и една работа, свързана с проучванията ми. Бях подранил за срещата, но мис Лоу все пак ме бе изпреварила. Когато влязох в препълнената чайна, бръмнала от разговори и дрънкане на лъжички, една дребна фигурка се понадигна в дъното под най-голямата сабя и ме покани с нетърпелив жест на масата, която бе запазила храбро, въпреки противопоставянето на посетителите. Никакъв друг поздрав, а когато успях да се промъкна и седнах най-после до нея, забелязах, че за разлика от приятните дни в миналото, когато носеше шотландско кепе и пуловер, сега беше облечена по-официално в тъмносив костюм и елегантна черна шапка. Беше бледа, невероятно бледа, явно отслабнала и мъчително развълнувана, въпреки старанието си да скрие това.