Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Настъпи стеснително мълчание, докато тя, вдигнала свития си показалец, успя най-после да се справи с мъчнотията да осигури обслужването ни.

— С лимон или със сметана?!

Това бяха първите й думи. Тя отправи въпроса глухо, без да смее да ме погледне, а келнерката стоеше пред нас и въртеше нетърпеливо молива си.

Поръчах чай с лимон.

— Бихте ли желал и крем пита?

Приех и добавих:

— Черпя аз, разбира се.

— Не — отвърна упорито тя, макар и с треперещи устни. — Аз ви поканих.

Мълчахме, докато келнерката се върна, после започнахме все така мълчаливо да закусваме.

— Доста много хора, нали? — заговорих най-после аз. — Много посещавано заведение.

— Да. — Мълчание. — Извънредно много посещавано. И то заслужено.

— О, да. Крем питата е чудесна.

— Нали? Много се радвам.

— Няма ли да си вземете и вие?

— Не, благодаря. Не съм гладна.

— Много ми е жал за вашите бели крави.

— Да, горките… много жалко.

Ново мълчание.

— Лятото беше доста влажно досега, нали?

— Доста влажно. Кой знае какво ще бъде по-нататък.

Още по-продължително мълчание. След това, ободрявайки се с глътка чай — забелязах, че ръката й трепери докато оставяше чая — тя се обърна към мене със сериозен и втренчен поглед.

— Мистър Шенън — изрече тя на един дъх, като преглътна. — Питам се дали все пак е възможно да бъдем приятели.

Погледнах я в недоумение, а тя продължи, като ту се изчервяваше, ту пребледняваше и се задъхваше от време на време от усилието да говори спокойно и разумно.

— Като казвам приятели, имам предвид именно приятели… нищо повече, нито по-малко. Приятелството е толкова прекрасно нещо. И толкова рядко се среща. Имам предвид истинското приятелство. Вие, разбира се, може и да не желаете приятелството ми. Аз съм едно нищожество. И признавам, че беше глупаво да вземам работите толкова присърце и да се скарвам с вас. Сега разбирам, че вие просто сте се шегувал, а пък аз съм постъпила съвсем детински. Но ние сме все пак разумни, възрастни хора, нали? Принадлежим наистина към различни вероизповедания, но колкото и да е важно това, съвсем не е престъпление или най-малко не е пречка да пием понякога чашка чай заедно. Много жалко ще е, ако престанем да сме приятели, просто за нищо… и се разминаваме… като плаващи нощем кораби… Искам да кажа, ако никога вече не се срещаме… Когато, ако сме разумни, може да се срещаме често, искам да кажа, понякога, като добри приятели…

Играейки с лъжичката си, тя млъкна, леко поруменяла, със светнали кестеняви очи, които срещнаха плахо, но все пак решително моите.

— Как да кажа — започнах неуверено аз. — Малко мъчно ще е може би. Аз съм на служба. А вие учите усилено за изпитите си.

— Да, зная, че сте зает. И аз, разбира се, не трябва да се отпускам. — Странна липса на възторг се долавяше в гласа на някога ревностната студентка по патология, която добави бързо, сякаш искаше да ме убеди, че и придобиването на знания трябва да се върши разумно: — Но понякога трябва и почивка. Искам да кажа, че е невъзможно да се работи през цялото време.

Настъпи мълчание. Чувствайки може би, че се е изчервила, тя наведе най-после поглед и се облегна на стола си, за да се скрие от любопитството на посетителите. Поглеждайки я бегло, аз се учудих как съм могъл да се отнасям с пренебрежение към нея. Руменината, спуснатите ресници, едва засенчващи свежите бузи, й придаваха нежно, почти ангелско изражение. Нищо, нито претенциозните черни кожени ръкавици, нито старомодният кръгъл ръчен часовник, нито дори глупавото кораво шапче не можеше да намали пронизващия чар на нейната красота.

Изведнъж почувствах с изненада, че ме обзема топло вълнение и чух как отговарям решително и логично:

— Предполагам, че това не е забранено. Смея да мисля, че ще може да се виждаме от време на време.

Лицето й засия. Тя се наведе леко напред с развълнувана, щастлива усмивка и каза с глас, в който звучеше почит към моята по-висша мъдрост:

— Много се радвам. Страхувах се… искам да кажа, вашето гледище е толкова разумно.

— Добре. — Приех с великодушно кимване похвалата й, подтикван от някаква необяснима подбуда, погледнах светналите й очи. — Какво ще правите тази вечер?

Този неочакван въпрос бе последван от едва уловимо отдръпване на цялото й същество.

— Ами… ще отида да видя сестри Дийри… нали знаете колко добри бяха те към мене. След това ще замина за Блерхил с влака в шест и половина.

Обзет от изблик на безразсъдство, аз предложих равнодушно: