Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Няма нищо — казах аз. — Не съм дошъл да крада.

Тя продължаваше да се дави от костилката.

— О, мистър Шенън… колко се радвам, че ви виждам… Тъкмо мислех… за нашето ужасно недоразумение… и се чудех как бих могла да го оправя.

— А аз мислех, че учите.

— Да, учех — съгласи се тя, като се поизчерви. — Учех донякъде. Изпитът ми е след четири седмици. — Тя въздъхна. — Но не съм напреднала много, струва ми се.

— Може би трябва да се освежите — предложих аз. — Тук съм с мотоциклета на Люк. Искате ли да се поразходим?

Очите й светнаха.

— От все сърце.

Мис Лоу стана и аз прострях ръце, за да й помогна — съвсем без нужда, защото тя беше пъргава и лека — да се покатери по зида. Скочихме и двамата от другата страна. В следващия миг тя вече седеше на задната седалка, аз включих на скорост, дадох газ и хукнахме.

Беше светъл августовски ден и щом се измъкнахме от криволичещите улички на Блерхил, насърчен от слънчевото време и приятната скорост на движението, а ръководен може би и от някакъв странен, тъжен подтик, аз поех пътя към село Маркинч, на южния бряг на Лох Ломонд. Околността беше великолепна, подножието на Даррок блестеше от узряла пшеница, изпъстрена с килими от алени макове. По плодородните склонове на Гоури дърветата в овощните градини бяха натежали от ябълки, круши и сливи, а берачките, които пълнеха като че нехайно завързаните за кръста им панери, ни махаха с ръка, когато минавахме край тях. Без да обръщам внимание на въздушното течение, аз извиках през рамо на спътницата си:

— Прекрасно, нали? — Преживяхме редица весели сътресения и минахме само на няколко инча край една спряна селска кола. — Добре се държите. Предполагам, че често излизате с Люк?

Почти допряла устни до ухото ми, тя извика в отговор:

— О, да, доста често.

Но в гласа й имаше нещо, което отхвърляше настрана всички досегашни излети, поставяше строго Люк на мястото, което му се падаше като на брат, и издигаше настоящия миг до едно несравнимо равнище. Аз чувствах все по-осезателно ръцете й около кръста си, чувствах лекия допир на снагата й, притискането на бузите й до гърба ми, когато се свиваше, за да се защити от вятъра.

Към пет часа стигнахме до върха на Маркинч Бре и пред нас се ширна езерото, прохладно и гладко, отразило дълбоката синева на безоблачното небе, с гористи склонове, издигащи се от бреговете му към по-бледосинкавата островърха планинска верига в далечината. Разсичайки повърхността на неподвижната шир, редица зелени островчета се отразяваха в нея като кехлибарена огърлица, а на близкия бряг се гушеха пръснати варосани къщици, обвити в орлови нокти и диви шипки.

Това беше Маркинч, любимото ми убежище на младини, където идвах толкова често сам или с приятеля си Гевин Блер да търся утеха за наранената си душа. Докато слизахме по стръмния лъкатушен път, изпитах отново и много по-силно неугасващия възторг, пробуждан всякога в душата ми от това заспало, забравено кътче, кацнало на склона в летния покой, пропито с ухание на орлови нокти, където се чуваше само жужене на пчели, плясък на риба из плитчините и не се виждаше жива душа освен едно-единствено овчарско куче — дремещ страж на белия пясък край малкото пристанище, на което само веднъж в седмицата спираше дребно като играчка езерно параходче с червен комин.

В края на късата селска уличка аз спрях мотора и ние скочихме бързо и някак стеснително от машината, която димеше и миришеше на сгорещено масло, но все пак бе издържала горещината и товара по пътя.

— Да-а… — казах аз, изпитвайки странно затруднение да срещна погледа й след близостта при пътуването. — Славно препускане беше. Надявам се, че вече ви се е допило чай.

Тя се огледа внимателно и като не откри поне някакво селско дюкянче, се обърна към мене усмихнато, с израз на сърдечност.

— Тук е прекрасно. Но не ще намерим нищо за ядене.

— Няма да ви оставя гладна. — Тръгнах към последната къщичка в улицата, над чиято врата, почти закрита от пълзящите яркочервени фуксии, се подаваше вехта фирма с тайнственото име „Минерални води“, което в тези северни области значеше „безалкохолни напитки“.

Почуках. След малко на вратата се появи дребна, прегърбена жена в тъмна карирана рокля.

— Добър ден. Можете ли да ни приготвите чай?

Тя вдигна поглед и поклати обезсърчително глава.

— Не, не. Продавам само газирани води… лимонада „Рейд“ и бира „Барс Айрън брю“.

Моята спътница ме стрелна с оправдаваща усмивка, но аз продължих: