Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Всичко ще мине успешно — казах насърчително аз. — Ти се подготвяше много усърдно.

— Предполагам — отвърна унило тя. — Но не съм много уверена. Ще изпитва професор Кенерли… А той е много строг.

Сърцето и съвестта ми трепнаха отново. Това ли беше някогашната безгрижна и трудолюбива начинаеща студентка, изпълнена с вяра в призванието си и с нетърпение да лекува, дошла в залата, където преподавах, за да разгадае вълнуващите тайни на трипанозомите?

— Джин — казах тихо аз. — Признавам, че бях голям егоист.

Тя поклати безмълвно глава, с треперещи устни.

— И аз заслужавам не по-малък укор.

Наведох се мълчаливо и стиснах здраво пръстите й. Тя прошепна:

— Но поне сме заедно.

Продължавах да се обвинявам и след като излязохме от кафенето, на път за гарата, в желанието си да я поразвеселя и може би да успокоя съвестта си, спрях пред малко антикварно магазинче на ъгъла на Уулмаркет. На минаване по тази уличка бях зърнал на витрината една евтина зелена огърлица от просто стъкло, но хубавичка, изискана и наистина старинна. Докато спътницата ми разбере какво ще правя, аз я помолих да почака, влязох в магазинчето и купих огърлицата. Поднесох й я малко по-късно, когато застанахме на обичайното си място под часовника при вестникарския павилион.

— За да ти донесе щастие — казах аз. — На мене зеленият цвят ми носи винаги щастие.

Тя се изчерви от изненада, а лицето й, загубвайки унилия израз, светна от удоволствие. Не бях й подарявал нищо досега.

— Колко е хубава — каза тя.

— Нищо подобно. Такава дреболия. Остави да ти я сложа.

Взех огърлицата, закопчах я на шията й, после в изблик на нежност, без да искам и да зная, че сме на публично място и край нас минават хора, я прегърнах и целунах.

Тя трябваше да изтича веднага към влака. Когато си тръгвах обратно, зърнах внезапно една висока дама, която стоеше като вкаменена и не отделяше от мене своя възмутен и смаян поглед. Познах я със замиращо сърце и разбрах, че е видяла даването на огърлицата и неясната прегръдка. Направих една стъпка към нея, но тя си тръгна, кимвайки ми леко с леден поглед. Беше мис Бет Дийри.

С Джин се уговорихме да не се виждаме до края на седмицата. Но докато работех неуморно в Далнейр, мислех постоянно за нея и в следващия понеделник станах рано, за да изтичам до будката за вестник „Хералд“, преди да са го занесли в приемната на мис Труджън. Списъкът на завършилите лекари се отпечатваше веднага в началото на последната страница и аз започнах да го преглеждам набързо, застанал по пижама и пардесю на пътеката. След това го прочетох отново, по-внимателно и със засилваща се тревога.

Името на Джин не се виждаше. Не можех да повярвам. Пропаднала бе на изпита.

При все че ме бе предупредила да не я търся, обзет от дълбоко състрадание реших, че трябва да й телефонирам веднага. Отидох до телефонния номератор в хола и докато сестра Пик се въртеше наоколо, наострила слух, повиках номера в Блерхил.

— Ало! Желая да говоря с мис Лоу.

Обади се женски глас, но уви, не на Джин, а по всяка вероятност на майка й.

— Кой се обажда?

Поколебах се.

— Един познат.

Последва мълчание. Най-после гласът се обади отново.

— Съжалявам. Мис Лоу не е в къщи.

— Слушайте, моля ви — казах аз. И млъкнах, защото рязко изтракване до ухото ми подсказа, че от другата страна затвориха.

През целия ден не можах да си намеря място и работех упорито, тъжен и угнетен. След вечеря, щом удари седем, реших да си възстановя силите с нощна работа в лабораторията, но в това време прислужницата Кети, изнесла вече чиниите, потропа отново на вратата.

— Един господин ви търси, сър.

— Болен ли?

— О, не, сър.

— Роднина?

— Надали, сър.

Погледнах я учуден: не бях свикнал на посещения по това време.

— Добре… поканете го.

Тази вечер бях изпаднал явно в умопомрачение. Помислих, че сънувам, когато в стаята ми влезе с уверена стъпка Дейниел Лоу.

Щом затвори вратата, той ме удостои със своя сериозен и твърд поглед.

— Надявам се, че не се натрапвам в неподходящо време, докторе? Много бих искал да поговоря с вас, ако нямате нищо против.

— Защо не… разбира се — заекнах аз.

При тия думи той се поклони, съблече тежкия си черен балтон, сгъна го внимателно и го остави заедно с шапката си на леглото. После дръпна един стол, седна срещу мене в официален тъмен костюм, бял нагръдник и дълга връзка, сложи ръце на коленете си и ме прониза отново с твърдия си поглед.